Когато малкото означава много – среща с две безсмъртни легенди
Никой никога не е възприемал Austin Mini и Citroën 2 CV като конкуренти – толкова различни са техните характери. Създателите им обаче са се ръководели от една и съща идея – пределно смален автомобил, сведен до най-същественото.
Вероятно човек би могъл да харесва едновременно и двамата малчугани, макар това да е почти толкова трудно, колкото да изпитва еднакъв възторг от британска попмузика и френски шансони. Както Mini, така и “грозното пате” са замислени като малки, опростени масови автомобили. Само че Austin и Citroën са постигнали тази цел по коренно различни начини.
“Патето” е образец на селска невинност. Неговата свенлива и семпла природа свидетелства за изпълнените с лишения следвоенни години, когато е тръгнало по широкия свят. Никой не го е определял с думи като “готино” и “секси”. Така и само така е бил възприеман Mini, който от неспокойните времена на 60-те години досега не излиза от мода като автомобил за големия град.
За Austin разработената от сър Алекзандър Исигонис схема на задвижване на Mini е била равносилна на революция. В Citroën предното предаване отдавна вече е било част от традицията. Дори в сравнение с неговата авангардност обаче появилият се през 1959 г. Mini с осигуряваща максимално вътрешно пространство конструкция е бил нещо като пришелец от далечното бъдеще. В онези дни компановката на “патето” е била смятана за доста напредничава – нищо повече.
“Патето” настанява гостоприемно четирима пътници
Citroën 2 СV е продължение на проекта Т.Р.V. (Toute petite voiture, “съвсем малък автомобил”), чиито първи прототипи се появяват през 1939 г. Това обяснява предвоенния дизайн с много извивки и самостоятелни калници, който благодарение на “патето” успява да просъществува чак до края на Студената война. Първият “Дьошево” от 1948 г. е с мощност само 9 к. с., но вече е украсен с най-важния си детайл – големия мек навиващ се покрив. С негова помощ 2 СV подобно на истинско пате владее въздуха и водата, като дава възможност на едната стихия да ободрява пътниците и пречи на другата да ги мокри. На този навиващ се покрив полукабриолетът дължи най-голямата си слава.
“Патето” предлага гостоприемство на четирима пътници, като за всеки от тях има по една малка врата. Портичките се затварят сякаш от само себе си с лекотата на падащ есенен лист. При затворени врати на пасажерите им става тясно в раменете, но това по-скоро създава уют, отколкото притеснява. Меките тапицерии предразполагат към комфортно излягане, което е и първото правило при шофиране на “патето” ¬¬– защото ако седи прекалено изправен, водачът вижда пред себе си горната рамка на челния прозорец.
След като се е настанил удобно, човекът зад волана може да се поуплаши, ако подобно на автора на тези редове, е слязъл от едно Volvo 740 и без да му мисли много, се е качил направо в “патето”. От мястото на водача се виждат няколко пролуки, през които се показва асфалтът на пътя. Дори хора с дългогодишен опит в 2 СV се нуждаят от известно време, за да преодолеят стъписването си от сводестата фасада на “патето”. След това те постепенно осъзнават с какъв невероятен товар са се разделили, прехвърляйки се в малкия Citroën. И с облекчение завъртат контактния ключ.
Правила за шофиране на 2 СV
С голяма нежност стартерът събужда разположения надлъжно двуцилиндров боксерен мотор. В случай на нужда това би могло да стане и посредством манивела. Тя е била прилагана към комплекта инструменти до самия край на дългия производствен живот на модела, макар и замаскирана като манивела за крика. Сега тя остава в багажника неизползвана, защото още при второто завъртане на ключа боксерът пали послушно и започва да бъбри неспокойно на празен ход.
Изминавам пет километра, докато си припомня и останалите правила за шофиране на “патето”. По възможност покривът винаги да е отворен, защото иначе надвисва като перчем и закрива част от зрителното поле. Предавките да се превключват меко, с леко разклащане на топката на скоростния лост, при което китката не трябва да бъде стегната. В противен случай предавателна кутия се обажда със стържещ глас. При превключване на по-ниска предавка четиристепенната трансмисия възприема добре лекото подаване на междинна газ. Никога не се опитвайте да карате толкова бързо, колкото желаят останалите участници в движението. Така просто не се прави и това би развалило цялото удоволствие от разходката с “патето”. По-добре е да изтърпите напъните на разни “състезатели” полуаматьори с техните TDI, които ще спират почти в самия ви багажник и непристойно ще душат с муцуните си задницата на “патето”.
Най-после оставен на спокойствие, автомобилът е в състояние да се движи по доста лоши пътища, поклащайки се меко на тесните си 15-цолови колела. Често наричат 2 СV “чадър на колела”, но много по-подходящо би било определението “самоходна кошница за пикник”. Или по-точно – две кошници, завинтени една зад друга върху рама с особено меко окачване. Подобна конструкция не дава надежди за особен талант в преодоляването на завои.
Както може да се очаква, на път с много криви участъци “грозното пате” се проявява като доста опърничава птица. Автомобилът се противопоставя с подчертано недозавиване на всяка промяна в посоката на движение. На това трябва да се реагира със силно навиване на волана, който по обичая на Citroën е само с една спица. В завоя автомобилът се накланя толкова, че заплашва да падне настрани, което отвън изглежда много по-драматично, отколкото се усеща вътре.
Все пак “патето” се чувства най-добре на правите пътища сред широките равнини, далеч от забързаната навалица. Колко прекрасно се пътешества с този автомобил по шосета с малко движение и без остри завои! Насрещният вятър безпрепятствено се вихри из цялото купе. Дори изкачването на малки хълмове се превръща в повишаващо настроението преживяване. “Патето” е един чувствен автомобил, тъй като дарява с наслади своя водач. С него ви се иска пътуването да продължи без край. Въпреки това обаче сега се пазя да не прекаля с шофирането му, за да не пламне отново старата ми любов към “патето”. Това би било несправедливо спрямо Mini.
Mini купуват онези, които могат и искат да си позволят нещо толкова малко
На височина британският малчуган достига малко над талията на 2 СV. Наскоро един колега запита защо е трябвало да направят Mini толкова ужасяващо малък. Това не може да бъде обяснено с думи. Може само да бъде разбрано. А който не е в състояние да го разбере, сигурно няма да схване и предимствата на миниполата.
Подобно на късата пола Mini не бива купуван, защото собственикът му не може да си позволи нещо по-големичко. Обратното – хората си купуват Mini, понеже могат и искат да си позволят малкия размер. Защото удоволствието, което Mini доставя, не може да бъде заменено с пространство и комфорт. А обстоятелството, че вътре е доста тесничко, се приема като неизбежност. От нея следва, че в багажника няма как да пътуват по-едри животни, като санбернари или овце. Такава възможност предлага “патето”, в което при извадена задна седалка биха могли да бъдат превозвани дори няколко големи кози.
По-важното обаче е, че четирима пълнолетни пасажери действително могат да пътуват с Mini на дълги разстояния – независимо от факта, че отвътре кабината е толкова къса, че задните открехващи се навън прозорци могат да се отварят и от мястото на водача. Проблемът е само да се проврете до задната седалка. Това упражнение понякога не минава без леки натъртвания на коленете и раменете.
За разлика от “патето”, в което половината електрически проводници – всъщност три кабела ¬– висят, люлеейки се, под арматурното табло, отвътре Mini изглежда като малка кутийка за бижута. Макар работниците на British Leyland да не са достигнали качество на монтажа, при което фугите не се забелязват, все пак Mini изглежда по-солиден от 2 СV.
Четирицилиндровият двигател на Austin подсилва това впечатление за пълноценност. Той е разположен напречно в предната част, възседнал предавателната кутия. Наистина 850-кубиковият агрегат е само с 6 к. с. по-мощен от двуцилиндровото моторче на 2СV, но пък гласът му е дрезгав, гърлен и агресивен. С това той гарантира напълно различни изживявания при шофиране. Защото в противовес на 2СV за големината си Mini не изглежда нито особено лек, нито твърде чуплив. Усещането при шофиране на Mini е такова, че винаги ви се иска мощността да е по-голяма, докато в “патето” във всички случаи бихте се задоволили и с по-малко.
Mini се нуждае от сърцат пилот
Окачването на автомобила е идеално настроено за изискванията във Великобритания. Там много от кръстовищата, особено в големите градове, са с кръгово движение. По затворено кръгло трасе малчуганът се носи като стрела, страховито завивайки – толкова бързо и толкова сигурно, сякаш е завинтен за въртележка. При такива дарби кой би упрекнал Mini за тежкия ход на волана, за непрецизното превключване или за последователния отказ от всякакъв комфорт на окачването? Подобни възражения биха прозвучали като неблагодарност.
Още повече, че на пътя автомобилът се държи сензационно добре. Промяна настъпва единствено когато някоя вълна по настилката стане причина да подскочат едновременно двете колела на някой от мостовете. Тогава Mini се устремява към външната страна на завоя толкова рязко, че при по-висока скорост е необходимо известно време и голяма доза груба сила, за да може автомобилът отново да се почувства стабилен върху гумите си.
Mini обича забързания ритъм на големия град. Там той се стреми да е винаги сред първите, демонстрирайки пъргавина вместо спокойно и плавно движение. С него всяка разходка до киното може да се превърне в изпитание за доказване на пилотски умения – независимо дали е в спортната модификация Cooper, или в луксозната HL.
През 90-те години Rover натруфи този евтин автомобил с дърво и кожа, превръщайки го в аксесоар за забавления. През 2001 г. се появи New Mini – скъпо и непрактично превозно средство от висока класа, което носи името на Mini, но е напълно различно по характер.
Няколко години преди началото на вълната от ретромодели завърши кариерата на “патето” – само че без изгледи да се появи Nouvelle Deuxchevaux. Може би това е причината да го харесвам малко повече от Mini – то си отиде, докато още беше самото себе си.
Текст: Себастиан Ренц
Снимки: Ули Йоос