GTO моделите са изключително редки – за цялата история на Ferrari са се появили само три: през 1962, 1984 и 2010 г. За първи път auto motor und sport събира заедно всички поколения на неистовия двуместен спортист.
Мирише на моторно масло, както е обичайно в присъствието на автомобили ветерани. Мирише и на бензин. Няколко дълбоки вдишвания – и мислите политат надалеч. Към времената на неустрашимите пилоти джентълмени. Към Льо Ман през 1962-ра. Към състезателите, които преценяват поредния завой с поглед над хълмистия пейзаж на предните калници. Които обуздават биещия и подскачащ твърд заден мост и парират поднасянията на задницата. С един автомобил, който тази година празнува своя петдесети рожден ден и днес струва над 20 милиона евро – Ferrari 250 GTO.
Най-скъпото
Бащата на един приятел можел да го купи в края на седемдесетте с повреден двигател – за 25 000 марки. Човекът обаче се отказал. Ако притежаваше нужната гъвкавост, всеки ден от деветдесетте години насам той щеше да се хапе – знаете къде. Защото оттогава започва продължаващата и днес фаза на високи цени. Актуален пример: изработеният някога за Стърлинг Мос екземпляр на GTO в средата на тази година смени собственика си срещу 35 милиона долара.
По данни на Carozzeria Scaglietti, някогашната работилница за каросерии и днешен пресов цех на Ferrari, от модела са изработени общо само 38 броя. Те били предназначени да се качват от шосето направо на пистата, където стартирали в клас GT. Оттам произхожда и името, като допълнителното О идва от omologato, т.е. хомологиран от ФИА. Всъщност изискването е било да са произведени 100 екземпляра, но Ferrari декларира GTO като версия на серийния 250 GT.
Какъв гениален евфемизъм! Ако някога имате късмета да изживеете 300-конния ветеран в действие, ще чуете със собствените си уши, че става дума за чистокръвен състезателен автомобил. Никаква шумоизолация не филтрира изявленията на трилитровия дванайсетцилиндров мотор, отнемайки тътена на ниските и писъка на високите обороти. Който се придвижва с тази машина до състезанието на собствен ход, трябва да е доста издръжлива натура.
След 1964 г. конструкциите с преден двигател вече изглеждат остарели, а двуместният модел е смятан за обикновен пенсиониран болид. Състезателният спорт не знае милост към редките красавци – до по-късните времена, когато спекулата на колекционерите ги превръща в икони. Още през 1984 г., когато е представен наследникът, вече не може да се мисли за изгодна покупка – 250 GTO е станал кандидат за милиони.
Middle Ages
Новият модел отново е базиран върху рама от тръбна решетка, вместо алуминий обаче над нея са опънати одежди от фибростъкло, кевлар и номекс. Възприета е схемата на конкурентни модели от осемдесетте - V8 моторът се намира пред задния мост, което трябва да подобри маневреността. Автомобилът се казва просто GTO и не носи, както често се твърди, допълнително означение 288 за 2,8 литра работен обем и осем цилиндъра. Един лаик може да го сбърка със значително по-евтиния 308 GTB, но познавачът ще го идентифицира веднага по издутите калници и по-дългото междуосие. Последната особеност е дала възможност на конструкторите да разположат битурбо мотора с 400 к.с. надлъжно вместо напречно.
Повдигаме задния капак. Двата доминиращи над всичко охладителя на сгъстения въздух показват, че тук един двигател бива напомпван със стероиди за постигане на върхова форма. Моторът се е спотаил дълбоко долу, зад него е непокритата предавателна кутия, която придава на GTO заплашителен вид дори когато го гледате отзад. Гласът на агрегата е дрезгав, но не и креслив. Агресивен в положителния смисъл, леко металически и високочестотен, той е типичен образец на онова, което днес наричат Ferrari саунд от осемдесетте години. Отваряме шофьорската врата. Обстановката не напомня състезателен автомобил, а по-скоро супер GT. Кожените седалки с перфориран дизайн а ла Daytona са учудващо меки, арматурното табло е облечено с подобна на кадифе материя. Това се съчетава добре със сравнително прилично работещото (не като в 250) окачване и шумоизолация, подходяща за дълги пътешествия
И вторият GTO е замислен с цел хомологиране, този път в т. нар. Група В на автомобилните спортове. Въпреки че във Ferrari дори разработват пистова версия, тя никога не участва в състезание на FIA – също както и самият GTO, понеже регламентът за Група В не се утвърждава и бива изоставен. Така вместо планираните 200 „еволюционни” състезателни бройки бива изработена само една, докато от шосейния вариант са произведени цели 272 екземпляра.
Последният! Поне засега...
Единственият Evoluzione по-нататък има славна съдба – от него произлиза F40. Наистина той вече не носи звучното име, но продължава идеята за суперспортен автомобил. Следват F50 и Enzo Ferrari, които не са деривати на серийни модели, а изцяло нови разработки. Феновете обаче са принудени да чакат следващия GTO чак до 2010 г. Той е екстремна версия на 599 GTB Fiorano, пъклено ревящ суперспортист с 670 к.с., който подобно на 250 GTO крие своя V12 под предния си капак.
Дванайсетцилиндровият мотор произхожда от модела Enzo, има обем шест литра и е разположен изцяло зад предния мост, което в голяма степен придава на 599 GTO поведение на спортен автомобил с централен двигател. Той е станал истински гигант, пред който двамата му предшественици изглеждат като слабички малчугани – и чиято ергономия за първи път е на добро ниво. В 250 воланът е все още грамаден, а при модела от осемдесетте е полегат като на лекотоварен ван.
Въпреки размерите и внушителното си тегло от 1,6 тона в зареден вид, 599 GTO е истинска машина за пилотиране и както свидетелстват тестовете на полигона във Фиорано, той и днес е най-бързото Ferrari, на което е разрешено да се движи по пътната мрежа. Всичките 599 бройки са разграбени за кратко време – както във времената на най-главозамайваща спекула. Но за разлика от предходниците, засега цената на старо не расте; колекционерите са недоволни от твърде големия тираж.
Освен това на 599 GTO му липсва състезателна история. Защото GTO отдавна вече няма нищо общо с omologato, т.с. с хомологационните модели за състезания. Времената на пилотите джентълмени заедно с принадлежащите им болиди окончателно са останали в миналото. Днес богати аматьори се дуелират в марковите серии като Ferrari Challenge, само че в случая с 458 Italia, двуместния модел с централен двигател. Той стартира и в богатото на традиции състезание „24 часа на Льо Ман”. Всъщност защо няма 458 GTO?
Текст: Маркус Петерс
Анонимен
Хахахаха а къде са тук великото Ауди(Another Ugly Deutch Invention) и вездесъщия фолцваген Смешници ???