Репортаж от годишната среща на притежателите на автомобили за погребения
С катафалка през отпуската. Или на излет. Или на пазар. Звучи ви като виц? Наистина е твърде екстравагантно, но пък отговаря идеално на стила на т.нар. черна общност. Веднъж в годината притежателите на катафалки се срещат до Южното гробище на Лайпциг.
Гласът му кънти като камбана, която бие на умряло. И преди всичко смехът му. А той се смее много. Дори в момента – въпросът дали автомобилите за погребения не са по същността си твърде необичайни превозни средства, забавлява този мъж, представил се като „Ноември”. „Защо пък? Нали хората нямат нищо против линейките – в тях е изтекла доста кръв, умирали са хора. В катафалка не е умрял още никой. Защо са всички тези тревоги?”
Този отговор ме смайва и аз онемявам за момент. Но Ноември, с гражданско име Франк, сигурно не е единственият на това мнение. Наредени пред Южното гробище в Лайпциг, катафалките изглеждат съвсем в реда на нещата. По време на 26-ия Фестивал на готиката (ФГ) те са също такава част от уличния пейзаж като черните магьосници и драконите. Тук на Петдесетница се организира най-голямата среща на черните движения, за която от цял свят пристигат около 21 000 посетители. Програмата включва дефилиране, за да бъдат представени понякога доста сложните и скъпи одежди. А също и катафалките.
Катафалки в мрежата
Двайсет от тях са се събрали през този следобед. В 14 часа техният конвой е стартирал от Централната гара, на околно десет минути път от тук, ескортиран от полиция. „Нужно е официално съпровождане, иначе за една фаза на светофара не могат да минат повече от пет автомобила”, обяснява Нико. Той е от Хамбург и за втори път организира срещата на катафалките в рамките на ФГ. „Много от тузарите и без това карат трупове – тъй че ФГ е идеалното място за нашата среща. Също и в тематично отношение, разбира се.”
Тузари? Трупове? Първото е прозвище, с което наричат адептите на готиката. А второто (на немски Leiche) е съкращение от катафалка (Leichenwagen) – с това страничният наблюдател трудно свиква отведнъж. „Ние играем с двойното значение на понятието”, твърди Нико. „Смъртта носи очарование за черните общности, затова названието „труп” приляга много добре.” Тъй че много от собствениците на катафалки всъщност не са автомобилни фенове – те се възхищават единствено на колите за погребения. Така прави и Нико.
„Винаги съм смятал, че трябва да карам нещо екзотично – но я се опитайте да намерите стар пожарникарски автомобил. Докато „труповете”, за щастие, се продават дори в интернет.” Нико се усмихва, когато му хрумва друга мисъл: „Освен това погребалните автомобили са идеални за ергени.” Според него те генерират тъкмо онова внимание, от което един самотен „тузар” се нуждае в отношенията с дамите. Човекът говори от опит – нали се е запознал с приятелката си с помощта на своя преустроен Opel Omega. „Винаги имаш на разположение едно голямо легло”, обяснява бащата на шестмесечни близнаци и намига многозначително.
После Нико засяга още един аспект, който обяснява типичната за общността привързаност към тези специални автомобили: „Една катафалка има зад гърба си средно десет години служба – истинска работа в интерес на обществото. Когато придобиваме и използваме тези стари автомобили, ние им оказваме онази чест, която са заслужили. И дори ако оставим това настрана, ние по този начин ги спасяваме от унищожаване.”
За разлика от него Клаас кара катафалка, защото неизменно се възхищава от всичко, което има нещо общо с края на живота. „Това е романтиката на смъртта!” Един „труп” просто е най-подходящата каруца за мене.” Неговият Mercedes W 124, преустроен от фирмата Pollmann, се използва всеки ден. „Предлагам всякакви услуги за почистване и поддържане на сгради – и винаги пристигам при клиентите с моя „труп”. Най-често навигаторът ми е до мене.” Клаас се усмихва и поставя ръка върху костеливото рамо на пластмасовия скелет на дясната седалка. „Почти всичките ми клиенти намират това за страхотно. Само от време на време някоя възрастна дама го приема малко трудно. Тогава го оставям вкъщи.”
Клаас е типичен „тузар”: отстрани главата му е обръсната до голо, останалата коса е черна и вързана на конска опашка. Тъмен грим около очите, лъскави стоманени украшения, черни дрехи. Жителят на Бремерхафен си е направил дори ковчег за товарния отсек. „Спя си там”, усмихва се той. „Е, не вътре, а по-скоро отгоре. Вдигнал съм матрака по-високо, така че ковчегът е само основата на леглото.”
Още от зараждането си в началото на 80-те години общността се занимава интензивно със смъртта и преходността на всичко земно. Също и названието на произлязлата от пънка субкултура – „готика”, има подобна основа и в съвсем свободен превод означава „мрачно и зловещо”.
Появилата се през 1971 г. черна комедия „Харолд и Мод” полага фундамента на черното движение. В нея става дума за един младеж, който непрекъснато имитира самоубийство, за да привлече върху себе си вниманието на своята майка. Харолд кара – че как иначе? – една катафалка.
Но не всички фенове на „труповете” са част от черната общност. Например Бранко, когото всеки нарича само „Роки”, е по-различен. С изтърканите си дънки и бродираното си яке човекът от Ханау разчупва рамката. Той не е дете на нощта, а рокер. Твърди, че във Франкфурт групата любители на катафалки се състояла всъщност само от хора като него, а не от чернодрешковци. И през смях обявява: „Досега в моя „Кади” не се е появил нито един призрак – но и да е идвал, многото промили са ми попречили да го усетя.”
Cadillac в одежди на мъртвец
Как е стигнал до своя „труп”? „Всъщност търсех просто американски автомобил. Но после един приятел ме взе със себе си на среща на катафалкаджиите.” Това довело и до конкретното решение. Следващата година Роки дошъл на срещата със собствения си Cadillac Fleetwood, преработен и превърнат в „труп”.
Подобно на своя притежател преобразеният „Кади” не желае да се впише напълно в кадифеночерния пейзаж – отначало Роки е лишил своя преработен от Miller-Meteor автомобил от блестящия лак и кожения покрив, а по-късно и от хромираните лайстни. Вместо емблемата на Cadillac над носа стърчи и бди един череп, който свети в тъмнина.
Недалеч от „Кади” е паркиран един трансформиран Buick Roadmaster, в чиято вътрешност блещукат гробищни фенери. Върху спуснатия заден капак седи Франциска и клатушка с едната си ръка бебешка количка. Катафалката, безспорен символ на смъртта, играе в нейното семейство особена роля. „Имахме нужда от комби. Такова, в което да влиза детска количка и в което отпред могат да седят трима души.”
Франциска поглежда към своя приятел. „Патрик винаги е искал да има „труп” – но на нас ни трябваше автомобил за семейството.” Мъжът, за когото става дума, кима и допълва: „Затова Франциска обяви „трупа” за наш всекидневен автомобил.” Сега те пътуват с него през отпуските, на неделни излети и пазаруване. „Толкова е практичен”, допълва с въодушевление Франциска.
„Моята кола!” Един мъж в черни дънки, с тениска и с дълга коса пристъпва насам, държейки бира в ръка. При Франциска, Патрик, сина им Балдур и техния Buick той се спира, обгръща с ръка раменете на Патрик и казва: „Внимавайте, ей сега жена ми пак ще почне да се оплаква, че съм ви продал колата.” Патрик тихо се смее, Франциска се усмихва, а Балдур промърморва нещо в съня си.
Човекът е Ноември, някогашният собственик на „трупа” Roadmaster. Едва миналата година го е продал на Патрик. Защото му се струвал недостатъчно ексцентричен.
Текст: Беренис Шнайдер
Снимки: Артуро Ривас