Когато могъщите фрези разчистят алпийските проходи, те се превръщат в своеобразни тунели без покрив със стени от сняг и лед. Да се премине през такова място с кабриолет звучи абсурдно, може би дори леко налудничаво. И все пак си заслужава...
Зустен, близо до масива Готард. Пътувайки натам, започват да ни разяждат все по-силни опасения, че няма да успеем да изпълним голямото си желание. А него си го бива – представяме си как се носим между бели стени от сняг и лед, над нас е безбрежната синева, а ние самите сме в кокпита на Lamborghini Gallardo LP 560-4 Spyder. Или поне така изглеждат нещата във фантазиите ни – моите и на спътника ми.
Засега реалността изглежда по съвсем различен начин – вдясно се простират безрадостни сиви скали, отляво са също толкова унилите кафеникави подстъпи към възвишенията, а хоризонтът тъне в мъгла. Бяла прелест ли? Все по-трудно ни е да вярваме, че ще я открием скоро.
Въпреки това потегляме през все още неразчистената част на прохода. Някъде горе снежните фрези проправят път през ледовете, който трябва да достигне чак до кантона Ури. Пълзим сред прошарен със сняг безцветен и тъжен пейзаж. Никога досега планинските серпантини не са ни се виждали толкова унили, а 560-те конски сили зад седалките ни надали някога са се чувствали така безполезни. Като капак на всичко Gallardo е принудено през цялото време да носи текстилния си „каскет“ – в противен случай върху главите ни ще се сипе противен студен дъжд. Почваме да се питаме какъв ли сняг чистят изобщо горе. Или може би всичко е дори още по-лошо и проходът е затворен от лавина?
Първа среща
Продължаваме по завоите без никакво настроение. Погледите ни са насочени наляво към долината и в последния момент забелязвам първата снежна пряспа, точно преди да се кача върху нея с дясното колело на автомобила. Спираме и поглеждаме дали има щети – за щастие няма. Всъщност „преспичка“ би било по-точното определение за това снежно подобие на декоративна градинска оградка. Очевидно съм се зазяпал и не съм видял препятствието през малкото и ниско челно стъкло на Spyder.
Изкачваме се все по-нагоре, но вниманието ми вече е изцяло погълнато от пътя, тъй като последното желание на компактния ни екип е да потрошим нещо по Gallardo. И ето че изведнъж панорамата се променя коренно – пред нас се изправи величествената осанка на първата бяла стена: висока като къща, абсолютно отвесна и омагьосваща. Отдалеч изглежда като излят със съвършена прецизност бетон. Значи все пак мечтата ни се сбъдва. Гасим двигателя, слизаме и с удивление разглеждаме заобикалящия ни пейзаж. Господи, колко много сняг! Дали няма опасност тези тонове да се срутят отгоре ни? Вероятно не, но като че ли е по-добре да си мислим за по-приятни неща сега...
Слънцето се показва през малка пролука в облаците и огрява с ослепителното си сияние всичко около нас. Контрастът между искрящото бяло, сивите скали, тъмния асфалт и поне отчасти синьото небе е направо изумителен. Просто не се сдържаме и проверяваме с пръсти какво е усещането да се докоснат стените встрани от пътя. Логично белите масиви се оказват направени предимно от лед – снегът не би бил достатъчно стабилен, за да ги задържи в такава форма в продължение на седмици и дори месеци.
На открито
Връщаме се обратно в автомобила и най-после идва време да свалим покрива. Злокобният рев от стартирането на десетцилиндровата машина раздира тишината и, отеквайки в стените на прохода, се връща към кокпита с още по-голяма мощ. Силно се надяваме, че това не е в състояние да предизвика лавина. И все пак... дано Gallardo успее да ни измъкне невредими, ако се случи нещо. На доста места разчистеният прорез в снега е толкова тесен, че страничните огледала драскат по ледените отвеси и хвърлят към нас миниатюрни ледени кристали. Леденият вятър обаче напълно е упоил сетивността на кожата по лицата ни и не усещаме нищо – това не ни притеснява, тъй като усещането при каране на ски не е много по-различно.
Всичко е бяло: снегът, автомобилът и дори лицата ни – заради слънцезащитния препарат. Добре че не пропуснахме да вземем със себе си този важен аксесоар, тъй като тук действието на слънцето е много коварно, а няма как да бъде усетено заради ниските температури. Звучи невероятно, но е истина – за пръв път ни се случва в спортен автомобил не оборотомерът или скоростомерът, а термометърът да бъде най-следеният уред на контролното табло. По сенчестите места температурата е около три градуса над нулата, но само няколко завоя по-нататък слънцето взема превес, градусите достигат почти 20, а вкаменените ни от студ носове постепенно започват да се размразяват.
Струи вода от разтопения сняг се спускат от стените, правейки импровизирани дренажи под снега, като накрая потичат по асфалта. Нерядко се случва пръски вода да рикошират в предното стъкло и веднага след това да се плискат право върху физиономиите ни – ето че и без дъжд не е трудно човек да се намокри в кабрио. Същото се случва и при всяко леко превъртане на предните колела – системата ESP е изключена, за да не се намесва, като попадаме върху заснежени или твърде хлъзгави повърхности. Все пак искаме тези моменти да бъдат напълно истински и всички усещания да бъдат колкото се може по-интензивни и нефилтрирани.
Тунел без покрив
Караме през тунел без покрив, който обаче е светъл и приветлив. Стените на този проход не пораждат чувство за непоносимост от затворени пространства, дори напротив – те ни правят част от зимната приказка. Благодарение на зимните гуми Pirelli P Zero Sottozero и двойното си предаване нашето Gallardo следва неотлъчно зададената му посока. Едно е сигурно – никога не сме изпитвали такъв възторг от факта, че се движим през (макар и импровизиран) тунел. Пътешествието ни е като покоряване на напълно девствено място, където никой не е бил преди нас, а сюрреалистичният пейзаж ни кара да се чувстваме като на някаква непозната ледена планета. На това му се казва незабравимо приключение, и то без да ни дебне някаква страшна опасност.
Макар че... В ушите ни все още звучи гласът на Валтер от службата по поддържане на пътищата: „Най-вече по обяд, когато навън е най-топло, се случва по пътя да падат големи парчета лед.“ След тези думи той ни погледна по доста странен начин, виждайки как сваляме гюрука. Не се съмняваме, че човекът е имал право да се притеснява за нас.
Само че въпреки всичко желанието ни беше да изпитаме пълното очарование на този преход, а смразяващият вятър в лицата ни просто е естествена част от него. Само любителите на целогодишното пътуване под открито небе познават това неописуемо чувство, което независимо от явния песимизъм на повечето наблюдатели носи на въпросните корави фенове незабравими мигове и почти никога не им докарва здравословни проблеми. Виновник за това вероятно е завишеното производство на хормона серотонин в организма, а може би просто лудите ги пази Господ – знае ли човек?
Та ако спадате към породата на подобен тип екстремисти и жадувате за такова преживяване, ето няколко съвета. След продължителен и силен снеговалеж трябва да потърсите високопланински проход на височина поне 2000 метра – иначе снежната феерия няма как да се задържи достатъчно дълго. Важно е също проходът да се намира на високо плато, тъй като иначе своеобразните ледени стени ще бъдат само от едната страна на пътя. След това трябва да се следи за дни, когато снежните фрези скоро са изчистили пътя и асфалтът все още е сравнително чист. Разбира се, следенето на прогнозата за времето е абсолютно задължителна преди подобна авантюра, най-завладяваща е гледката при слънчево време. А най-подходящото място е... проходът Зустен близо до масива Готард...
Текст: Маркус Петерс
Снимки: Ханс-Дитер Зойферт
Приятел
Да, статията е наистина великолепна! Написана е от човек, умеещ да открива красивото в света около себеси, чийто сетива не са притъпени от динамичното ежедневие. Човек, който успява да спре времето и да се наслади на нещата около себе си.
Aнонимен
utre si porachvam lamborghini
veli
nqma smisal da govorq napravo eeeeeeeeeeeeeeeeeeeee
анонимен
Статията ме очарова. С удоволствие бих чел повече подобни материали.Поздрави
Кака маца
Колега, направо се просълзих от коментара ти! Алелуя!!!!!
Smurtnamishkite
Прекрасна статия. От хора, които обичат автомобили, за хора, които обичат автомобили. Точните измервания и сухата статистика не са всичко. Пък и в АМС има достатъчно от тях. Именно статии като тази придават на списанието балансираност и по- високо качество. Браво! Мястото на статията си е точно в автомобилно списание. Без подобни материали то не би било повече от един месечен технически бюлетин.
Станчо Мушмулов
Готина статия.....за National Geographic.