Вход

Абонамент

Благодаря, че избрахте да се абонирате за auto motor und sport. Изберете вида абонамент и въведете нужните данни, а ние ще се погрижим списанията да достигнат до Вас максимално бързо.

Избери годишен абонамент и вземи 20% отстъпка.

Абонамент

Благодаря, че избрахте да се абонирате за auto motor und sport. Изберете вида абонамент и въведете нужните данни, а ние ще се погрижим списанията да достигнат до Вас максимално бързо.

Избери годишен абонамент и вземи 20% отстъпка.

Абонамент

Благодаря, че избрахте да се абонирате за auto motor und sport. Изберете вида абонамент и въведете нужните данни, а ние ще се погрижим списанията да достигнат до Вас максимално бързо.

Избери годишен абонамент и вземи 20% отстъпка.

Абонамент

Благодаря, че избрахте да се абонирате за auto motor und sport. Изберете вида абонамент и въведете нужните данни, а ние ще се погрижим списанията да достигнат до Вас максимално бързо.

Избери годишен абонамент и вземи 20% отстъпка.

0 продукта | 0 лв.

Абонамент

Благодаря, че избрахте да се абонирате за auto motor und sport. Изберете вида абонамент и въведете нужните данни, а ние ще се погрижим списанията да достигнат до Вас максимално бързо.

Избери годишен абонамент и вземи 20% отстъпка.

auto motor und sport Bulgaria logo

160 години нефтена индустрия

08.08.2019 14:49
160 години нефтена индустрия

Началото на промишления добив на петрол започва през август 1859 година в САЩ

ПЪРВАТА НЕФТЕНА КОМПАНИЯ И НАЧАЛОТО НА ЕДИН НОВ СВЯТ

 

 

Капки от историята

Геолозите твърдят, че в района, обхващащ Саудитска Арабия, Иран, Ирак и Персийския залив, може да бъде открита най-голямата концентрация на петролни залежи в света. Един бегъл поглед към геоложка карта на това място бързо би ни убедил в правдивостта на тази констатация. Въпросната карта изглежда така, сякаш е опръскана с мастило, а стотиците петна, изобразяващи малки и големи находища, всъщност представляват една гигантска нефтоносна пътека, която се разпростира на дължина от 2700 км, започва от планините на Източна Турция и достига на юг чак до Оман. Колкото и да звучи странно обаче, няма отличителни белези, които да изразяват общи геологически структури на този огромен район и да свидетелстват със сигурност, че тук ще има богати нефтени залежи. В тази „пътека” наистина съществуват многобройни находища, малки и големи, но те са разпилени в разнообразни по вид скални формирования, зародили се през различни геологични епохи. Доказателства за присъствието на нефт в малки или големи количества има в планинските хребети на Турция, във високите масиви Загрос в Иран, в плодоносната долина на Тигър в Ирак, в крайбрежния шелф на Персийския залив, в пустинните равнини на Кувейт и Саудитска Арабия, в хълмистите райони на Оман. От друга страна обаче, въпреки драстичните различия както във възрастта на скалите, така и в естествените „капани” (както геолозите често ги наричат), обхващащи нефтоносните пластове, химическата природа на самия нефт е шокиращо подобна!...
Тези факти демонстрират ясно с колко трудни за обобщаване и на пръв поглед необясними явления се занимават съвременната нефтена геология и геофизика – науки, които имат намерение да бъдат точни като всяка аналитична наука. Финансовите отдели на големите петролни компании обаче категорично ще потвърдят в колко скъпа хазартна игра се превръща на практика работата на геолозите – въпреки невероятните модерни методи за откриване на нефт, повечето съвременни търсещи сондажи оставят след себе си просто безумно скъпи празни дупки, погълнали стотици милиони долари, без да бъдат открити рентабилни, промишлени количества от черната течност. Противно на общоприетото схващане, петролните залежи не представляват някакви огромни подземни езера и не се намират в скални кухини, а в много специални геологически структури, като въглеводородите са разположени в порите на пясъчници и скални материи. Нерядко тези структури са разхвърляни на площ от десетки квадратни километри, но дебелината на нефтоносния пласт достига едва няколко метра, а понякога е тъкмо обратното – находището е разположено на сравнително малка площ, но вертикалният му размер е значителен. Според най-разпространеното и вече общоприето схващане за образуването на нефтени находища това е много случайно явление и само нищожна част от заровената в земята органична материя е била „уловена” и складирана в подземни скални капани. Факт е обаче, че тези капани често пропускат част от съдържанието си, вследствие на което нефтът се процежда през пластовете, за да достигне повърхността. Именно с такива естествени повърхностни извори от нефт и газ се сблъскват хората още от древни времена.
За основополагащо начало на промишления добив на нефт историците приемат първия сондаж на пенсилванския железничар Едуин Дрейк, извършен на 28 август 1859 г., но още 2000 години преди това китайците използват природния газ за осветление и отопление на будистките храмове, а значително по-късно, пробивайки земята с бамбукови пръти до доста големи дълбочини и търсейки солни натрупвания, те се натъкват неведнъж на нефт и газ, които трябва да отделят от солта. Пак китайците използват естествени утечки на природен газ, като създават първите импровизирани газопроводи и го отвеждат до своеобразни горелки, с помощта на които нагряват съдове с морска вода, за да я изпарят и да добиват сол.
Преди 3000 години пастири откриват странен горящ извор в планината Парнас в Гърция. По-късно на това място – в Делфи, е построен храм на Аполон, в който прорицателката Пития изрича предсказанията си, предизвиквайки страхопочитание и възхита. Днес знаем, че веществото, помагало й да изпада в транс, е природен газ, който изтича от процепи в скалите, достигащи в дълбините до газови находища. Подобни огньове могат да бъдат забелязани на редица места в Ирак, Иран и Азербайджан в близост до Каспийско море. Те бликат и горят от много векове и също от толкова време ги наричат „Вечните огньове на Персия”.
Около 3500 години пр. Хр. по местата, където се намира днешният Ирак, шумерите вече използват асфалта (най-тежката фракция, съдържаща се в нефта) като слепващо вещество в строителството на сгради и сглобяването на лодки. Петстотин години по-късно гражданите на Мохенджо Даро облепват баните си с битум, а след тях вавилонците използват асфалта за строежа на мостове, кули и дори като строителен компонент за издигането на величавите „Висящи градини на Семирамида”.
Според библейското предание Ной облепва своя „ковчег” с асфалт, а за мумифицирането на своите мъртъвци египтяните използват тайни смески, сред които битум, донесен от Мъртво море. През I в. пр. Хр. римският учен Марк Теренций Варон създава хипотеза, според която някои болести се причиняват от микроорганизми (много преди Пастьор да установи това) и е убеден, че те могат да бъдат унищожавани от нефтените пари. Варон ги използва успешно за лечение, а с помощта на съдове с горящ нефт неговите съграждани убиват насекоми и гъсеници по дърветата.
По-късно арабските учени също изследват течността и за първи път откриват, че тя е многокомпонентна – тоест състои се от отделни различни субстанции, които могат да се отделят една от друга с помощта на процес, наречен дестилация – поетапно нагряване до различни температури. В Кайро често използват петрола като източник на светлина във фенери, макар тежката миризма и черният пушек да не са особено приятни. Смята се, че добиваната за целта и съхранявана в съдове течност става причина за избухването на първия описан в историята пожар на нефтено хранилище, в което пламват 1400 барела суров дестилат.
Учените твърдят, че падането на Източната римска империя с хиляда години по-късно от Западната до голяма степен се дължи на едно тайно оръжие, в което се съдържа нефт. Историците смятат, че това са първите снаряди с избухлива смес от петрол и калциев окис, която при навлажняване експлодира. В годините на преки схватки между воините бомбите, наричани „гръцки огън”, представляват мощно и страховито оръжие. Всъщност, ако трябва да сме точни, тази смес тогава не е била новост – също както и барута тя е китайско изобретение.
През 1272 г. пътешественикът Марко Поло забелязва, че на бреговете на Каспийско море хората използват петролни фенери и разказва за „вечните” огньове. Има още много описания, идващи от Северна и Южна Америка, Египет и Ирак, а и от Италия, че преди много столетия хората са използвали нефта като лечебно мазило и са правели от него различни кремове, пасти, смазки и сапун.
Средновековието e мрачна епоха в европейската история, при това не само в метафоричния смисъл, но и в прекия. Когато слънцето се скривало, всичко потъвало в тъмнина. За да си светят, хората използвали първобитни средства като огньове, кандила, свещи или лампи с воняща мас от китове. През 1828 г. една християнска мисия донесла от Китай информация за древните, но ефективни методи за извършване на сондажи. А в Европа вече работели парните машини, за които нефтът съдържал ценни мазилни съставки.

 
Азербайджан

 

Находищата на черната течност на европейския континент (без Русия) са незначителни. Като изключим нефта в Северно море, поизчерпаните румънски полета, газовите находища в Холандия и още няколко места с нищожно значение, може да се приеме, че наличието му в континентална Европа клони към нула. Едва ли местните нефтени компании щяха да имат точно тази корпоративна структура и култура, ако бяха израснали не като потребители и търговци на нефт, а като производители на местно ниво. ВР, Shell, Total, ELF, Agip за разлика от американските фирми, успяват да се развиват като производители на нефт в чужди земи. А защо става точно така, ще разберете по-нататък.
Има обаче едно място в най-източните части на континента, което още от древни времена се е асоциирало с черното злато – това е районът около Каспийско море и по-точно около Баку. Неслучайно дори и в етимологията на думата Азербайджан могат да бъдат открити корени, свързани с нефта – тя произхожда от персийски и означава „земя на вечните огньове”. Огромните струпвания на отложена органична материя още от древността дават многобройни признаци за своето съществуване. Това превръща Баку в магическо място – през 1845 година например един британски професор го описва като „самодивски замък, в който многоцветни огнени езици танцуват чудато на вятъра”. Други пътешественици разказват как на повърхността на Каспийско море се появяват огромни мехури, преобръщат кораби, често се запалват и издигат като стена от огън. Описват и едно странно физично явление, при което пламъците не отделят топлина – Лудвиг Нобел например преминава през един такъв огън с моторната си лодка, без да пострада от това.
Експертите смятат, че под земите около Баку има остатъци от микроорганизми отпреди 70 милиона години. Според други откъсването на Каспийско море от Черно и Средиземно го е превърнало в солен капан, в който са погребани огромни количества микро- и макроорганизми. Част от петролните отлагания и газове се процеждат към повърхността и често се запалват. Именно там отиват зороастрийците, чиято вяра първа описва ангелите, рая и подземния свят. Те построяват храмове, върху чиито колони отвеждат извиращия изпод земята газ за огньовете.
Районът на Баку винаги е присъствал в световното нефтено уравнение. В пътеписите на много географи, пребивавали по тези земи още преди векове, могат да се открият описания, факти и разкази, че тук се добива нефт – било от естествените изходища, било в примитивни изкопани кладенци. Местните хора често използвали тази течност в „светилници”, но тя най-вече им служела като терапевтична помада, с която да мажат гърбовете на камилите. Още през 1568 г. един изследовател – някой си Джордж Дюке, пише, че „тук на повърхността извират черно и бяло масло”. Това масло предизвиква интереса на херцог Шлезвиг Холщайн, който през 1633 г., впечатлен от нефтените залежи, организира свое „представителство” или нещо като дипломатическа мисия.
Особената важност на Бакинското ханство осъзнава през 1723 г. и Петър I, който, търсейки начин да разпростре влиянието си над него, заповядва на своя генерал Матюшкин да отиде в нефтените полета и да завземе Баку. Окончателното присъединяване на Бакинското ханство към Руската империя става през 1813 г., след което царското правителство предвидливо освобождава местните жители от данъци в продължение на осем години и им позволява свободно да търгуват с нефт. Според някои сведения още тогава „нефтодобивниците” преработват белия нефт, превръщайки го в почти прозрачна течност, която е „приятен източник на светлина”. Има данни, че през 1844 г. именно в тези райони – някъде около Биби-Ейбат, са направени първите опити за извличане на нефт чрез сондажи.
Сведения за скромен добив на нефт по това време идват и от Румъния и Галиция, която периодически става част ту от Русия, ту от Австро-Унгария. Районът около Баку ще се превърне в съществена част от нашето повествование, но когато става дума за начало на същинския промишлен добив на нефт, ще трябва да прекосим океана, защото каквито и да са описаните опити за използване на тази течност, добивът й е незначителен и хаотичен – началото на истинската нефтена промишленост ще поставят американците.

 

Идеята на Джордж Бисел

 

В началото на 50-те години на XIX в. в редица американски научни списания са публикувани пространни статии на изследователи, наблюдавали интересни явления по поречието на река Алегени в Северозападна Пенсилвания. Те забелязват върху водната повърхност на множество ручеи тънък маслен слой, чиито отражения преливат във всички цветове на дъгата, а според свидетелите отделената от водата мазна субстанция е опасна и лесно запалима. Изследователите твърдят, че местните индианци са убедени в лечебните качества на тази течност, но за хората, които копаят кладенци, за да добиват от тях солена и питейна вода, появата й е извор единствено на проблеми и главоболия. През 1840 г. командващият местния френски Форт Дюкасън, невероятно впечатлен, описва следния зрелищен ритуал в писмо до своя командир – някое си Негово Височество генерал Монкалм. „Докато се спускахме по река Алегени, ние бяхме поканени от вожда на племето Сенека, за да наблюдаваме една религиозна церемония. От всички страни ни обгръщаха гигантски хълмове. Великият вожд възхваляваше величието и героизма на своите предци. Повърхността на близкия поток бе покрита с тънък слой пяна от масло, което бе събрано и запалено от горяща факла. Индианците бяха обхванати от възторг и изпаднаха в екстаз, съпроводен с викове... Така се възраждат древните огньове на Изтока, тук, където са децата на Слънцето.”
Пенсилванските „маслени петна” обаче съвсем не са единствените подобни проявления, за които се носят слухове. Информация за такива извори пристига и от други щати, като Кентъки, Западна Вирджиния, Охайо. За да извлекат сол от водата, която добиват, местните хора я поставят в големи съдове и се налага да изчакват търпеливо по-леката зеленикавочерна течност да изплува на повърхността. Понякога обаче тези субстанции предизвикват пожари, а и процесът изисква толкова време, че изчерпва търпението на ентусиастите, които нерядко се отказват от това дело и отиват да си търсят късмета другаде.
Сред тях обаче могат да бъдат открити и по-предприемчиви люде, а в резултат на някои от оригиналните им хрумвания тази течност се оказва изключително ценна и полезна. Понеже вече са дочули от индианците за лековитите й свойства, част от тях изоставят бизнеса със сол и се впускат в нови авантюри, като бутилират маслото, след което го продават като лечебно мазило. Така прави Самюел Киър, притежател на една дузина кладенци за солена вода. Той кръщава фирмата си „Kier Petroleum” (думата petroleum произхожда от гръцки и означава „земно масло”, а думата neft има персийски произход и значи същото) и започва да пласира опакованите добре и по подобаващ медицински начин шишета като лечебно средство. Но Киър не се задоволява единствено с това и решава да разбере дали мазната течност може да послужи и за нещо друго, а именно като смазка за машини. По тази причина през 1849 г. той изпраща по пощата бутилка от нея на един химик във Филаделфия с молба да направи анализ. Скоро получава утвърдителен отговор, който гласи, че „течността е годна не само за смазка, но също би могла да се използва и за осветление, ако се дестилира”. Киър набързо спретва импровизирано дестилационно устройство, представляващо малък метален варел, който се нагрява и от който се отвеждат, а впоследствие кондензират парите. Получената течност той започва да продава по 62 цента шишето, кръщавайки продукта с протяжното име „въглено масло за използване в газени лампи”. Дейността му обаче се ограничава само и единствено с това – Киър няма намерение да разширява бизнеса си с нещо повече от добива на естествено поднесен му от съдбата нефт и продажбата на някое и друго шише със светилно масло. Честта да стане пионер на нефтодобива ще се падне на един друг американец, чието име е Джордж Бисел.
От малък Бисел се справя сам с живота и едва навършил 12 години, вече изкарва прехраната си, без да разчита на помощ. Невероятната упоритост му помага да завърши успешно Дартмутския колеж, след което започва работа като учител, докарвайки си допълнителни средства като хоноруван журналист във Вашингтон и Ню Орлианс. Впоследствие практикува адвокатура в Ню Йорк, след това е назначен за училищен инспектор, а свободното си време запълва с упорито самообразоване, четене и учене на няколко чужди езика.
През 1853 г. Джордж Бисел сериозно се разболява и не след дълго последва съветите на лекарите да замине на север, където климатът е по-подходящ за разклатеното му здраве. При пътуванията си с влак Бисел често преминава покрай споменатите места в Западна Пенсилвания и наблюдава хората, които събират въпросното масло. Бисел е образован и ерудиран, но също и напорист човек, притежаващ онова тънко чувство на новатора, което провокира авантюризма и кара непримиримата душа непрестанно да търси и ражда идеи. По цели нощи той не намира покой и размишлява дали тази течност не би могла да послужи за нещо по-сериозно. „Прилича ми на въглищата, само че е течно”, умува Бисел. „Нима това нещо не може да се преработва и да служи за осветление? Трябва да измисля нещо.” Когато веднъж, воден от чисто носталгично чувство, посещава Дартмутския колеж, Бисел случайно забелязва на един рафт шише от течността на познатия ни вече мистър Киър, на което е залепен цветен етикет с надпис „Бутилирана от извор, дълбок 150 м”. Окончателно убедени, че трябва да се заемат по-сериозно с въпроса, Бисел и неговият близък приятел Джонатан Евълет набързо регистрират собствена компания, турят й гръмкото име Pennsylvania Rock Oil Company и през 1854 г. предвидливо купуват една ферма край Тайтъсвил в Пенсилвания, в околността на която са наблюдавани подобни мазни извори. Скоро те съумяват да привлекат в начинанието като съдружник влиятелния президент на банката в Ню Хейвън Джеймс Таузънд. Новоизлюпените предприемачи са убедени, че тази течност може да се добива в значително по-големи количества и след обработка от нея да се получават вече известните смазочни и осветителни масла. Но идеята сама по себе си едва ли би имала някаква практическа стойност, ако смисълът й не бъде потвърден от сериозни научни умове, които познават природата на подобни вещества и които, разбира се, трябва да обяснят как да бъде реализирано това амбициозно начинание. Оскъдните количества светилно масло, произведено от Киър, и липсата на информация принуждават Бисел и Таузънд да изпратят проба от течността на известния учен професор Бенджамин Сълиман Младши, потомствен химик и ерудиран преподавател в Йейлския университет. Бисел смята, че „ако тази течност може да послужи за нещо наистина сериозно, професор Сълиман със сигурност ще разкрие как да стане това”. А ако той успее да го стори, неговият доклад ще придаде повече тежест и респект на начинанието и от своя страна ще позволи „да бъдат привлечени нови инвеститори”.
Всичко тръгва по мед и масло. Сълиман със задоволство приема поръчката, не поради научни амбиции, а по чисто прагматични причини – професорът е глава на голямо семейство, а въпреки гръмкото му научно звание заплатата му е доста скромна. Като професионалист обаче той явно добре осъзнава големия потенциал на начинанието и с чиста съвест извива ръцете на инвеститорите, като иска от тях баснословния за времето си хонорар от 500 долара. Самоувереният професор очевидно бързо се е запознал с природата на тази течност и е открил, че ценните й качества могат да й гарантират бляскаво бъдеще. След неприятно и изнервящо забавяне на хонорара той получава парите и предава доклада си, който, както се оказва, чертае нещо много повече от бляскаво бъдеще.
Въпросният доклад е първата истински сериозна разработка по темата за нефта. Според резултатите от химическите анализи „течността е органична, състои се от различни въглеводородни фракции, които съответно кипят при различна температура”. „С прости дестилационни процеси”, твърди Сълиман, „тези фракции могат да се отделят една от друга и от тях да се получат както висококачествено масло за осветление, така и смазочни материали”. И Бисел, и Сълиман добре знаят колко трудно се осигурява светлина през дългите нощи в селските местности. По това време в големите градове в Европа и Америка за целта се използва светилен газ, получен от открития в началото на XVIII век от известния английски химик Стивън Хейлс неефективен процес на деструктивна дестилация на въглища (именно този – известен на Бисел – химически процес подтиква размишленията му относно свойствата на наблюдаваното масло, което той основателно смята за химически подобно на въглищата). Светилният газ се синтезира и отделя при нагряването им, след което се транспортира по тръбопроводи, но за съжаление от него могат да се ползват единствено малцина в богаташките квартали. Останалите употребяват за осветление китова мас, която обаче започва да се превръща във все по-дефицитна и скъпа стока, защото китовете намаляват и корабите трябва да се отправят все по на север, за да ги открият.
И така – оптимистичният и многообещаващ доклад на Сълиман се превръща в манна небесна за групата от въодушевени инвеститори, макар че разработката му на тема „Свойствата на въглеводородите от земни масла” е била предшествана и от други, не толкова задълбочени изследвания. Още през 1830 г. германският химик барон Карл фон Райхенбах е успял да отдели от нефта гъста паста, която нарича „парафин” – група от наситени въглеводородни съединения с по-тежки молекули от керосина, но със сходна структура (в своята твърда форма въпросният парафин се оказва вещество, подходящо за направата на свещи). През 1847 г. един собственик на въглищни шахти поръчва на шотландския химик Джеймс Янг да му помогне с практичен съвет как да използва петрола, съпътстващ въглищните пластове. Янг също успява да дестилира парафин от петрол, а подобни резултати постига и д-р Абрахам Геснер, който получава такава субстанция от битум. Именно Геснер въвежда в употреба думата „керосин” за светилното масло, сглобявайки я от гръцките „керос” (восък) и „ойл” (масло).
Едва ли тези научни изследвания са станали достояние на Бисел, но когато получава доклада на професор Сълиман, той е повече от ентусиазиран, а пред въображението му вече прелитат купища зелени банкноти. Ако начинанието му успее, то би могло да осигури нов източник на светлина за хората, а ентусиазираните предприемачи да превърне в крезове. Бисел, който освен пословичния си прагматизъм притежава и редица християнски добродетели, дори се радва на новата си мисия като спасител на китовете. Радостта му става още по-голяма, когато Сълиман съобщава още една приятна вест, уверявайки инвеститорите, че „това, което изплува на повърхността, са само капки от цели езера”.
Амбициозният проект на вдъхновените участници в компанията привлича вниманието и на други заможни жители на Ню Хейвън и те закупуват дялове в новообразуваното акционерно дружество, чийто първоначален капитал достига значителната сума от 300 000 долара. Създаването на Pennsylvania Rock Oil Company по една щастлива случайност съвпада с представянето в Америка на нова лампа, използваща светилно масло и конструирана почти едновременно и независимо от полския изобретател Игнаси Лукашевич и американеца Робърт Едуин Диц. След като всички необходими предпоставки за реализацията на идеята на Бисел са налице и са толкова впечатляващи и убедителни, предприемачите вземат решение повече да не си губят времето. Ако се осигури промишлен добив и преработка на нефт, светилното масло (което оттук нататък често ще наричаме и керосин – названието, с което то скоро ще стане известно) може да се превърне в достатъчно конкурентна алтернатива и да обезсмисли всякакви други източници на светлина.
Но как на практика е възможно да бъде извършено това? Бисел дълго размишлява, но въпреки изключителните му способности, високия му интелект и образованост не му хрумва нищо полезно – докато на помощ не му идва едно от онези внезапни озарения, при появата на които човек наистина започва да вярва в божествения пръст на съдбата. Разхождайки се по „Бродуей”, той забелязва на витрината на една аптека рекламен плакат за създадено на базата на петрол лекарство, показано на фона на пейзаж със случайно попаднала в полезрението на художника сондажна кула. Тогава с подобни съоръжения са си служели за пробиване на земята, за да се достигне до солни образувания и да се извлича сол. Бисел се плясва по главата. „Еврика! Ето това е отговорът – защо е необходимо да копаем плитки и скъпи кладенци, а да не опитаме да сондираме.” Макар че представата за сондаж е доста различна по онова време, както ще се окаже впоследствие, идеята е блестяща,...

 

Първият нефтен сондьор
 

Един главните герои на нашия разказ – Едуин Дрейк, се появява на нефтената сцена поради чиста проба случайност. Дълги години той изкарва скромната си прехрана като чиновник, а след това се подвизава из железниците като кондуктор. В душата на Дрейк обаче винаги витае една романтична нотка, авантюристично и непреодолимо влечение към приключенията, но той така и няма шанса да превърне мечтите си в реалност, защото се разболява и е принуден да води спокоен и умерен живот с втората си съпруга и двете си деца. Едно стечение на обстоятелствата среща в местния хотел в Ню Хейвън посетителя Дрейк и пребиваващия по това време в града Джеймс Таузънд, влиятелния съдружник на Джордж Бисел. След разговор на по чашка уиски в бара Дрейк и Таузънд се сприятеляват и банковият директор му доверява идеите си – своите и на Бисел. В замяна Дрейк с часове го забавлява с достойните за роман на Марк Твен истории от богатия си на събития и изпълнен с пътувания живот. Когато Бисел, Таузънд и компания окончателно оформят плановете си и решават да действат, Таузънд се сеща за новия си приятел и смятайки, че едва ли би могъл да открие по-голям авантюрист и следователно, по-подходящ човек за ръководител на новото предприятие, поканва за тази длъжност Дрейк. Без дори за миг да се поколебае, той приема предложеното предизвикателство, в замяна получава пакет акции от компанията, спретва куфарите и слага в джоба безплатната карта за железниците, тъй като е в отпуск по болест. Като представител на Pennsylvania Rock Oil Company Дрейк се мята на влака обладан от ентусиазъм, вълнение и стари мечти и потегля към фермата до малкото градче Тайтъсвил, разположено, както вече споменахме, на един от притоците на река Алегени в Западна Пенсилвания. За да улесни дейността му и да придаде подобаващ респект и почитание към личността на Дрейк, Таузънд му връчва една дузина препоръчителни писма, в които официално го „повишава” в звание армейски полковник.
Когато по-късно разказва достойните за приключенски роман събития, Дрейк твърди, че ако е имал дори и бегла представа какви нещастия и несгоди му предстоят, той едва ли би се съгласил да поеме по неведомите пенсилвански пътища. В противен случай обаче едва ли някой щеше да е чувал името му... Дрейк се окичва със славата на първия човек, извършил сондаж за нефт, а неговото име става неотменна част от всяка история на нефтената промишленост.
Още с пристигането си Дрейк запретва ръкави и се заема с нелеката задача да набави необходимите съоръжения и да потърси земя, в която да сондира. Оказва се, че нито едно от тези начинания не е лесно изпълнимо, и той не успява да привърши с подготовката преди началото на зимата. „Полковникът” наема земята около една дъскорезница, принадлежаща на местна пивоварна компания, но се принуждава да си даде „свободно” и да се готви за следващата битка. А тя започва през пролетта, когато Дрейк се завръща заедно със семейството си в Тайтъсвил и скоро се отправя към селцето Тарентум, отстоящо на цели 160 километра от Тайтъсвил, защото чак там според получената информация може да открие сондьор.
Работата се превръща в тежко изпитание и скоро Дрейк достига до границата на отчаянието, готов е да захвърли всичко и да се върне. Хората от околността се оказват нахални присмехулници и безцеремонно го подиграват, а сондьорите, които е открил толкова трудно – пройдохи, трезви само понякога, с редки прояви на разсъдък, водещи единствено и само до пазарлъци за по-големи надници. Дрейк прахосва солидна сума още преди да започне със сондирането и инвеститорите с основание започват да нервничат. Много скоро всички вече са убедени, че начинанието е напълно безсмислено, ентусиазмът отстъпва пред отегчението и недоверието, в резултат финансирането на мероприятието спира и единственият наивник, който продължава да настоява да се сондира, е Джеймс Таузънд. Той възнамерява да направи една последна вноска от хиляда долара, решавайки, ако и тя не доведе до някакви резултати, да приключи с предприятието и за съжаление – безславно. Естествено, и тази хилядарка потъва напълно безрезултатно в дупката на сондажа, вследствие от което търпението на Таузънд се изчерпва и той изпраща на Дрейк писмо, с което го кара да събира партакешите си и да се връща. Писмото вероятно сменя поредния пощенски трен или фургон в посока Тайтъсвил, когато внезапно щастието се усмихва на Дрейк...
На 28 август 1859 г., неделя, рано сутринта главният сондьор чичо Били Смит се отправя към сондата, за да надзирава делата на работниците. Той си спомня, че предишния ден сондажът е достигнал дълбочина от 21 метра, преди очевидно земята да започне да се съпротивлява на ударите на сондажната тежест по някак по-различен начин – по това време сондата представлява система от закачени към скеле въжета и макари, издигащи огромна метална отливка със заострен край, която впоследствие се спуска и със собствената си тежест разбива скалите. Чичо Били се навежда над отвора, и след миг рязко изправя глава, а блесналите му и очевидно засияли от истинска радост, а не от алкохолно опиянение очи, недвусмислено показват, че долу има нещо любопитно. На дъното на пробития отвор могат да се забележат отблясъците на черна течност.
Екипът набързо се сдобива с водна помпа, монтира я и с нейна помощ започва да изтегля нефта от кладенеца. Дрейк захвърля подаденото му от пощаджията писмо, без дори да го погледне, зает да помпа и събира нефт заедно с работниците. Но обсебеният от откритието щастливец скоро помръква. „Къде да го наливам”, тюхка се и се вайка той – „не останаха ни тенджери, ни бъчонки”. Парите му отдавна са свършили, а той няма и капка понятие какво да стори с петрола, защото вече е изкупил всички свободни бурета от уиски в околността. Именно тези „варели” стават основа за създаване на валидната и до днес мерна единици за нефт – барел (от англ. дума barrel – означаваща буре), която има равностойност от 42 американски галона или 158,9 л. Няколко дена след радостта идва и първото отрезвяване, защото природният газ, който съпътства нефта в находището, се запалва и унищожава част от сондата.
Откриването на петрол на толкова малка дълбочина се оказва изключително случайно събитие. Сондата успява да пробие скала с дебелина 9,75 м, продължава през нея и достига до дълбочина едва 21,18 м, където се забива в пясъчник. По една чиста случайност Дрейк налита на някаква крайна част от основното, по-голямо находище, в която нефтът се намира на нищожна дълбочина и нито един друг по-късен сондаж няма щастието да достигне до течността толкова плитко. Уцелването на тази странична разсейка от голямото находище си е страхотен късмет, като се има предвид, че в това място според по-късни геологични проучвания нефтът просто е трябвало да се размие и ерозира. Впоследствие става ясно, че към мястото на сондата по някакъв магически начин е успяла да го насочи просмуканата в пясъчника вода. През април 1860 г. вторият сондаж на Дрейк вече успява да достигне значително по-голямата дълбочина от 146 м.
Делото на този обикновен гражданин на САЩ се превръща в едно велико начало – квинтесенция на ненадминатия американски оптимизъм, ярък символ на свободата и предприемаческия дух, ентусиазма на новаторите и усета към печелившото. Когато към тези фактори се прибавят и либералните американски закони, става ясно как ще протекат последващите събития. Много скоро околността се изпълва с търсачи, „помирисали” нефтеното Елдорадо, в сравнение с което златната треска ще изглежда като детска занимавка. Пришълците бързат да наемат земи и много скоро и техните опити се увенчават с успех. Вторият човек, успял да открие нефт, се оказва английският емигрант Уилям Бърнсдейл. Той дълго се лута из Америка в търсене на късмета си, докато щастието най-накрая му се усмихва. Бърнсдейл бързо основава компания и започва сондаж – при това използвайки още по-примитивно съоръжение за пробиване от Дрейк. Въпреки това на 1 февруари 1860 г. англичанинът достига добив от 25 барела на ден, продавайки всеки по 11 долара. Пет месеца по-късно той вече е истински заможен човек. 


(следва) 

Текст: Георги Колев

 

Коментари
comments powered by Disqus