Още през 1993 г. приликата между 155 DTM и серийния 155 се свежда до еднаквото междуосие.
Работата е сериозна! Шестцилиндровата V-образна машина на състезателния болид на Alfa Romeo от шампионата DTM през 1993 година загрява шумно, а аз се подготвям да седна на мястото на шампиона Никола Ларини и да изпратя стрелката на оборотомера чак до 11 500 об./мин.
Oт известно време състоянието на DTM предизвиква сериозна загриженост, а излизането на Mercedes от шампионата в края на 2018 година несъмнено ще отвори неприятна празнина в стартовата решетка. Всъщност тя би могла да бъде сполучливо запълнена от Alfa Romeo Giulia – една колкото вълнуваща, толкова и нереалистична перспектива към този момент, макар споменът за невероятната като звук и представяне 155 V6 TI DTM от 1993 година да е все още жив у мнозина. Включително и у мен, защото ми предстои да седна зад волана на победителя от точно този сезон.
Просто да настръхнеш
Има впечатления, които се запечатват толкова дълбоко в тъканта на съзнанието, че остават ярки и живи в продължение на десетилетия. Невъобразимият звук на движещата се с пълна газ Alfa Romeo 155 DTM несъмнено е едно от тях. Тук смяната на предавките се извършва чак при 11 500 об./мин… Кожата настръхва, а нивото на адреналина удря тавана дори сред зрителите по трибуните, което с въодушевление ще потвърди всеки свидетел на пистовите надпревари от онова време.
Представете си как се чувствам, гледайки как пред мен загрява шампионският болид на Никола Ларини… С него италианецът всяваше страх и ужас по пистите на DTМ, разбивайки на пух и прах конкурентите си по пътя към титлата – включително и на Северното трасе на Нюрбургринг, където превъзходството му беше колкото естествено, толкова и несъмнено. Междувременно оттогава измина четвърт век.
Затова е направо невероятен начинът, по който 155 DTM изглежда днес – болидът с многоетажен преден спойлер и грамадно задно антикрило вдъхва респект, който определено не очаквате от един почти олдтаймър. Като цяло времето е било доста милостиво към италианската състезателна машина – вероятно и благодарение на върховото технологично равнище, с което фурията се отличаваше през 1993 година и което в крайна сметка й донесе титлата през този сезон.
Всъщност състезателните болиди винаги са вдъхвали респект и това усещане естествено се усилва и става по-осезаемо с увеличаването на дистанцията им до роднините, слизащи от поточните линии. Върховото ниво в тази йерархия несъмнено се бележи от Формула 1, а автомобилите в елитните пистови шампионати, като DTM, следват малко по-надолу в стълбицата. Още през 1993 година приликите между 155 DTM и серийния 155 в техническо отношение се свеждат до еднаквото междуосие.
Към това в случая се добавя и уважението към прочутата марка Alfa Romeo, аурата на безбройните италиански триумфи по състезателните трасета и естествената боязън на човешката природа пред непознатото. Защото 155 DTM е нещо значително повече от расов спортен модел. Тук става дума за професионална пистова състезателна машина. И това не е за деца…
Принципно технологичната основа на болида се осигурява от едноименния 155, който, както всички знаем, използва предно предаване. Още преди 25 години шансовете за добро представяне в DTM с подобно задвижване не са твърде големи, поради което на по-късен етап италианците представят версията Q4 с двойно предаване. Така въоръжен, 155 DTM вече може да предприеме по-сериозни ходове. Много сериозни дори.
Според предписанията на регламента по онова време, силуетът на каросерията на болида следва да отговаря точно на този на серийния модел, а състезателните инженери имат възможност да използват част от освободените пространства във вътрешността по свое усмотрение. Няколко почуквания по каросерията са достатъчни да установите, че стоманата е отстъпила сериозно пред панелите от въглеродни композити, но голямата изненада идва след отваряне на изпълнената като цял елемент предница, под която се мъдри сензационен 2,5-литров V6 с атмосферно пълнене и ограничител на оборотите при умопомрачителните 11 800 об./мин. На фона на това число максималната мощност от 420 к.с. звучи относително нормално.
Ларини е с фигура на жокей
При отваряне на вратата човек остава с усещането, че въпросната ще остане в ръката му, толкова леко се отваря. Зад нея се разкрива типичната за състезателните автомобили плетеница от стоманени тръби, насред която се мъдри анатомичната черупка на седалката. Достъпът до нея се осъществява през тясна пролука, през която трябва да се проврете някак. Нищо чудно, че много от професионалните пилоти по онова време са доста дребни и с фигури на жокеи. Ларини не прави изключение.
Седалката все още е фиксирана в неговата позиция и оставя относително малко пространство зад волана. Но иначе купето на 155 е много просторно – въпреки че арматурното табло е сложна и объркана смес от стоманени тръби, кабелни снопове, електронни блокове, голяма част от които омотани с изолирбанд и фиксирани със свински опашки към тръбната конструкция на ролбара или към пода. Подобаващо място е отделено и на големия червен пожарогасител.
Гледани отвън, повечето състезателни автомобили изглеждат великолепно и прикриват добре истинската си природа, изтъкана от временни решения и импровизации. Тук все пак има остатъчно подобие на арматурно табло с цифров дисплей. За съжаление, точно днес оборотомерът се прави на интересен и се включва само от време на време, извинява се с усмивка един от инженерите на Alfa Romeo.
Атмосферният V6 лае много зло
Стартовата процедура е следната – завъртам задължителния „kill switch”, после не (!) натискам съединителя, а вместо това подавам лека, но постоянна газ и натискам един малък, невзрачен бутон на таблото отляво на волана. Стартерът се събужда с покашляне, след което от обърнатите към небесата краища на ауспуховите тръби проехтяват първите нестройни гърмежи. Долавям някакво бръмчене, което слухът ми постепенно идентифицира като аномално високи празни обороти. На няколко пъти подавам леко газ, за да проверя готовността на атмосферния V6 да ми съдейства. В отговор получавам злобен лай.
Но докато реакциите на двигателя могат да се изпробват и „на сухо”, при работата на съединителя случаят не е такъв и като нищо мога да се изложа, угасвайки позорно при потегляне пред събралата се междувременно публика. Всички ме гледат с радостно очакване и искат червеният болид най-сетне да потегли, за да чуят и подушат отново позабравените спомени. Така че пробвам за последно газта в опит да добия нужното усещане за реакциите на двигателя. Харесва ми – набира обороти с чувство и желание, директно и без инертността на излишната маса. Прекрасна спортна машина.
Къде отлепваш, по дяволите!?
Натискам съединителя, вкарвам първата от петте предавки и значително повишавам празните обороти. После леееко отпууускам левия крак, което на фона на приложеното усилие не е толкова просто. Къде отлепваш, по дяволите? А, ето сега! Бързо, рязко, остро. 155 DTM трепва и потегля. С малкия карбонов състезателен съединител трябва да се внимава – не бива да се претоварва с рязък прилив на въртящ момент или с безкрайно приплъзване. Този елемент е конструиран и съответно оразмерен с идеята за летящ старт, какъвто се използва в надпреварите в DTM през 1993 година. Все пак е добре, че състезателният 155 вече е загрял и неговият V6 работи плавно и равномерно благодарение на любезния механик на Alfa Romeo, отделил време специално за това. Време е да атакуваме. Хайде!
Пулсът на високото сгъстяване
Пълна газ. Италианецът се изстрелва напред. Моментално. Ето тази реакция трябва да се демонстрира пред всички онези герои на нашето време, според които турбодупката е отдавна останала в историята. Да не говорим за фантастичния, еуфоричен звук на високооборотния агрегат, който направо извиква влага в очите ми. За съжаление, сълзите не бликат настрани от въодушевление, а потичат надолу, издавайки тъгата от предстоящата раздяла с това инженерно чудо... Но не задълго, защото ускорението отново ги насочва настрани и назад. Машината тегли мощно и настойчиво без оглед на ситуацията, оборотите и предавката. Направо е невероятно! Никакво отпускане. Отпред в слуха се набива пулсът на високото сгъстяване, а първоначалните фанфари на изпускателните тръби отзад постепенно преминават в онези уникални изкривявания на обертоновете, които се срещат само при двигателите, създадени за състезания.
Състезателният V6 е тежко зависим от оборотите
9000, 10 000, 11 000, 11 500 об./мин. Натискам V6 чак до ограничението и задържам там, докато изключи, защото тежко зависимата от оборотите машина търси точно такова отношение. Идва следващата предавка (междувременно четвърта), която също изстисквам с удоволствие… почти до тавана. Но се сещам навреме, че при главно предаване, настроено за почти 300 км/ч, това е… ужасно бързо за късата права отсечка. Публиката вдига ръце нагоре.
Спирачната система на италианския състезател уби скоростта със същата лекота, с която преди миг ускори своите 1040 килограма, плюс теглото на моя милост и горивото в резервоара. Сякаш на шега. И при това се подчини на волана послушно и без излишни пречки и капризи – нещо, което съвсем не бива да се счита за даденост при липсата на сервоусилвател. Немалко болиди от този калибър изискват от пилота здрав хват и добре тренирани бицепси. Но не и тази Alfa – тя танцува изящно по десните завои на затвореното трасе, подготвено специално за случая, и не се опъва дори пред острата 90-градусова крива.
С всяка следваща обиколка се справям все по-добре с хореографията на спирачките, съединителя, волана и газта. Тук всичко се случва толкова леко и лесно, че направо не е истина – в даден момент бих могъл дори да говоря за самоувереност… Принос в тази насока безспорно имат и ефективните настройки на ансамбъла от планетарна предавка, вискосъединител и самоблокиращи ламелни диференциали в състава на двойното предаване.
Всичко в поведението на 155 DTM създава едновременно усещане за невероятна лекота и силна емоция. Точно като мисълта за потенциалното завръщане на Alfa Romeo в шампионата DTM – аз лично спокойно мога да си представя новата Giulia в състезателен вариант със задно предаване. Особено сега, след като опитах възможностите на шампионската 155.
Но в момента в концерна Fiat изглежда са заети с по-важни мисли от завръщането в елитния пистов спорт. Жалко!
Teкст: Maркус Петерс
Снимки: Ханс-Дитер Зойферт