Два уникални паметника на английското автомобилостроене от 30-те години
Трансмисията с предварителен избор на предавка е характерна особеност на автомобилите с марка Armstrong Siddeley. Тези два уникални екземпляра на базата на Special обаче са особени сами по себе си. Светлият изглежда блестящо, тъмният е страшилище за малки кучета.
Бертолд се усмихва. Той знае какво ще последва. И го очаква с радост. През прага с надпис „SS6“ (от „Siddeley Special Six“) той се е покатерил в автомобила и се е хванал здраво за твърдия венец на перфорирания отзад волан с грамадни размери като автомобила, комуто принадлежи – машина с 19-цолови гуми и междуосие над три метра.
Напред, далеч напред трябва да се изпънат краката от ниската кожена седалка, за да достигнат дълбоко разположените педали. Лявата ръка се протяга покрай другата седалка към главния прекъсвач и го превключва. Между волтметъра и индикатора за налягането на компресора пръстите намират едно малко назъбено колело, което леко стърчи в средата на арматурното табло. Отдясно на черния пръстен около него пише „Kigass“ и има символ със стрелка и надпис „tight“. Бертолд Венц, колега на Кристоф Доршайд, завърта колелцето наляво, дръпва го към себе си, после го натиска обратно, повтаря същото още веднъж, след което отново го затяга. Лявата му ръка мирише силно на бензин, а дясната пуска волана и натиска надолу лоста за горивната помпа. Докато тя се задейства, той поставя показалеца си върху един малък бутон над ключа на запалването.
Пет литра отпреди войната
Това е моментът, в който Бертолд започва да се усмихва. А също и моментът, в който все още може да каже нещо. „Така”, произнася той и кимва. После натиска бутона и повече не проговаря. И бездруго никой нямаше да го чуе и разбере. Дори крещенето не помага истински срещу предвоенния петлитров мотор с шест цилиндъра в една редица. Още на празен ход шумът потвърждава всички опасения, избуяли у нас още при статичните наблюдения: това не е просто един автомобил. По-скоро имаме работа с динозавър, дракон, праисторическо чудовище, което, без да трепне, би схрускало всеки, който дори за момент престане да внимава. „Респект” е твърде слаба дума за усещането, което предизвиква този зелен Armstrong Siddeley Special. И ако все пак я използвате, подобно определение ще ви се стори съвсем бледо, когато Special най-после потегли.
Целият автомобил се тресе, стрелката на индикатора за налягане на маслото скоро започва да подскача около трите бара, дървеният под вибрира така, че се усеща през седалката, ушите биват изпълнени докрай с механично боботене, хъркане и къркорене – и незабавно след всяко подаване на газ от открития ауспух се разнася твърда и суха пукотевица. Така дванайсетте литра масло постепенно достигат нужната температура, докато откритите изпускателни тръби загряват алуминия на каросерията доста по-бързо.
„С помпата Kigass при студено стартиране впръскваш облак от бензинови капчици директно във всмукателния колектор, заобикаляйки карбураторите и компресора. Иначе този компресорен мотор трудно би могъл да запали”, крещи в ухото ми Бертолд. „В много трактори и самолети имало такива помпи.” После става безсмислено да крещи, защото до нас Кристоф Доршайд вече е запалил и втория Armstrong Siddeley Special. Сега можем да потегляме. И ние потегляме.
В алуминиевия мотор, който се издига в рамата отпред като могъща и блестяща катедрала на експлозивното горене, шестте големи като чаши за бира бутала, също от лека сплав, се устремяват по своите 13-сантиметрови пътища през мокрите цилиндрови втулки и сякаш покрай другото въртящият момент прелива и потича през коляновия вал със седем лагера към трансмисията, която с подобно задвижване би могла да изтръгне цяла къща от основите й. В двата Siddeley изпитвате усещане, че с всяко завъртане на коляновия вал автомобилите скачат напред с десет или повече метра. Да ги задържите между белите линии на пътната лента, е възможно единствено чрез постоянни корекции с волана.
Монументални чудовища
„Не бива да гледаме на това като на автомобил”, беше казал Кристоф Доршайд, преди да потеглим, „а по-скоро да го възприемаме като паметник.” „Mercedes SSK“, смята той, „е като слон. В една Alfa или Bugatti има нещо от елегантна дама. Тези тук, двата Armstrong Siddeley Special, са чудовища. Само погледни – тази агресивност, която излъчват – колко е завладяваща!” Лошото във всичко това е, че размерите, масата и мощта на моторите покриват тази агресивност с плаща на някакво дружелюбие. Мощността си придава вид на покорност и мекота. Но всъщност не е нищо друго освен една мека сила.
Както твърдят стари английски списания, моторът може без проблеми да ускорява на най-високата предавка от шест мили в час до максималната скорост. Да пробваме ли? По-добре да не го правим по отворени за движение пътища. Максималната скорост – това са 120, а може би 130 или повече мили в час. Мощността на атмосферния мотор под полираното алуминиево торпедо според Доршайд е 170, а на компресорния агрегат – около 220 к.с. Още серийният модел, произвеждан в Ковънтри между 1932 и 1937 г., е бил в състояние да достигне 93 мили в час, и то с мощност 124 к.с. при 3200 об./мин. и подобна на гардероб каросерия тип лимузина или ландолет, каквато Vanden Plas монтирал върху шаситата на Armstrong Siddeley.
„Автомобили като тези двата не са произвеждани серийно”, казва Кристоф Доршайд, от чиято фирма във Фридрихстал на Саар днес могат да се купят двете версии Special. С върховия модел на своята марка Джон Давънпорт Сидли всъщност се е целил в клиентите на Daimler и Rolls-Royce, но Special не донесъл обещаната слава. Той бил неуспешен. Недостатъчно голям, блестящ и луксозен за богатите, твърде мощен и скъп за основните клиенти на марката. Имало слухове, че моторът не задържа добре водата и понякога тя попада не там, където трябва, но тези твърдения не съответстват на онова, което пише пресата за Armstrong Siddeley. А то е, че „техническото ноу-хау, компетентността на служителите и качеството на инструментите далеч надхвърлят нормалните стандарти.” Това четем в септемврийския брой на сп. „The Motor“ от 1933 г. Самият Сидли, понеже произвеждал двигатели и техника за въздухоплавателната промишленост, продавал автомобилите си под мотото „cars of aircraft quality“.
В средата на 30-те години Сидли решил да участва в 24-те часа на Льо Ман с три автомобила собствено производство. Това обаче така и не станало. „Но една книга за марката показва автомобил, който изглежда като зеления с компресора.” Възможно ли е зеленият Special да е един от онези три автомобила? Или само е изработен по техен образец? Отговорът, ако съществува, сигурно би повлиял на цената, но не и на усещанията при шофиране. „Това не е играчка”, крещи Бертолд в опит да надвика шестцилиндровия мотор и насрещния вятър, който фучи над мъничките челни стъкла Brooklands и постоянно иска да издуха шапките от главите ни. „Това е труд, също и умствен труд. Трябва да шофираш напълно осъзнато, невъзможно е да го правиш между другото.” Но има едно изключение – превключването с трансмисията Wilson с предварителен избор на предавка.
Превключването? Съвсем просто!
Трябва само леко да повдигнете малкия лост на главината на волана и да го преместите в желаната позиция. В резултат на това отначало не се случва нищо. Поне нищо, което може да бъде забелязано. Следващата предавка е само предварително избрана, но не и действително включена. Това ще стане с натискане на левия педал, както при съединителя на механична трансмисия. Едва с това натискане предавателната кутия включва предварително избраната предавка.
Когато например двутонният звяр наближава завой, който трябва да бъде взет на втора предавка, лостът може своевременно да бъде преместен от положение „high“ в позиция „medium“. Ако по-късно при спирането оборотите са подходящи, левият крак трябва само за кратко да натисне педала и плавно да го отпусне. Предпочитате да използвате моторната спирачка и да превключвате надолу предавките една след друга? Няма проблеми, само удобство. Изисква малко време за привикване, но пък е улеснение за водача. Защото той и така има много работа с този автомобил.
Атмосферният вариант, за който Кристоф Доршайд е поръчал каросерия от блестящ алуминий по примера на рекордния автомобил Napier-Railton, подхожда към всичко малко по-сдържано. „По-хуманно”, по израза на Доршайд. Което, от друга страна, означава, че автомобилът, оборудван от предишния си собственик лорд Лорни Джейкъбс с мокър компресор от съответната епоха, реагира не толкова хуманно. „Трябва да го поддържаш в настроение. И тогава...” Какво тогава? „2500 оборота и пълна газ – тогава при всеки оборот той изпива по една кофа бензин и може да засмуче някой дакел от каишката му през карбураторите преди компресора.” На пет метра по-назад междувременно дебелият ауспух е изплюл върху блестящата ламарина такова тлъсто петно от сажди, че възниква малко страшният въпрос дали не сме минали покрай някой дакел, без да забележим.
Трансмисия Wilson
с предварителен избор на предавка
Механичните предавателни кутии на ранните Armstrong Siddeley са били ужасно тромави. Затова от 1928 г. нататък Джон Давънпорт Сидли оборудва автомобилите си с трансмисии с предварителен избор на предавка, които рекламира като „self changing gear“ (самосменящи се предавки). Тази трансмисия е измислена от Уолтър Гордън Уилсън, който според историците играе основна роля и при разработването на първия британски танк. По своята конструкция предавателната кутия грубо наподобява автоматична трансмисия. Четири групи планетарни зъбни колела биват контролирани от разположени отвън спирачни ленти. Съединител в собствен смисъл не е нужен, въпреки че други производители, като Daimler, Talbot и Cotal, комбинират своите трансмисии с предварителен избор със съединител. В механизма на Уилсън посредством лост на волана се определя коя спирачна лента ще бъде задействана при следващата смяна на предавки. За целта една гърбица се напряга предварително зад съответната шина. Това задържа шината на избраната предавка в един вид положение за изчакване – отзад тя е притискана от гърбицата, но още не може да се подаде навън и да активира спирачната лента, понеже една разположена надлъжно спрямо комплектите зъбни колела щанга все още я задържа. Натискането на педала спуска надолу щангата и освобождава всички спирачни ленти. Трансмисията работи на празен ход. Щом педалът се върне в изходно положение, щангата се повдига отново, предварително напрегнатата гърбица избутва навън шината на избраната предавка. Това затяга спирачните ленти около назъбения отвътре спирачен барабан на предварително избраната предавка и го спира. Планетарните колела и слънчевото колело на предавката вече са свързани директно, желаното предавателно отношение е постигнато. Силовото предаване при първата степен се осъществява само чрез нейните планетарни колела и спирачния барабан, при втората и третата степен предаването се извършва посредством връзка между планетарните групи на предавките.
Текст: Михаел Орт
Снимки: Артуро Ривас