Два американски шосейни кръстосвача, монументални паметници от 50-те години
Кое прави един Cadillac истински Cadillac? Дали цената му, която навремето е била два пъти по-висока от цената на един Chevrolet, е действително оправдана? Търсейки отговор на тези въпроси, шофирахме един Cadillac Series 62 и един Chevrolet Bel Air, и двата от началото на 50-те години. Кой е шампионът в категория лукс?
Няма нищо странно в това, че хората понякога вземат Chevrolet Bel Air на Андреас Харасер за модел на Cadillac. Все пак автомобилът е дълъг повече от пет метра. Освен това бута пред себе си грамадна хромирана броня и внушително, стърчащо напред торпедо, върху което разперва криле стоманен орел. Огромната, обрамчена с хром паст пред радиатора е защитена от пет зъба („Bumper Guards“) върху напречен мост, а задните колела са скрити зад капаци („Fender Skirts“). Всичко това придава на „Шеви” доста недружелюбен вид.
В добавка са налице голям брой допълнителни принадлежности, повечето от които е можело да бъдат поръчани и монтирани от производителя – като фарове за мъгла, фар търсач на предната лява колона и козирка за защита от слънце („Sunriser“) над челното стъкло. В интериора също откриваме някои повишаващи комфорта елементи, като радио, фиксатор за шапки, както и „Traffic Light Viewer“ – малко ветрилообразно огледало върху арматурното табло. В него въпреки козирката водачът на Bel Air може да вижда светофара, когато е спрял точно под него. При толкова много хромова украса и оборудване с любов към детайла човек се пита – защо навремето изобщо някой е искал да си купи Cadillac?
Клеменс Гаснер ще ни помогне да изясним този въпрос. Той е приятел на Андреас Харасер и едва преди половин година е придобил един Cadillac Series 62 Four Door Sedan от 1953 г. „Клеменс беше толкова запленен от моя Bel Air”, разказва Андреас, „че искаше също да притежава американски автомобил от началото на 50-те години.” Така става собственик на този светлозелен Cadillac с тъмнозелен покрив. Срещаме се с Андреас и Клеменс край Хайминг, където планините на Тирол в началото на долината Йоцтал ще бъдат грандиозен декор за нашите снимки.
Виж ти, действително имало доста разлики между „Кади” и „Шеви”, които оправдават двойната първоначална цена – и по-точно, 3666 вместо 1884 долара. На първо място, самите размери. Каросерията на Series 62 е с почти 60 сантиметра по-дълга от Bel Air и с 15 сантиметра по-широка от него. Това проличава веднага щом видите двата американски автомобила да се движат заедно по пътя, при което вниманието на публиката към двамата класици се засилва многократно. Андреас разказва: „Когато обикаляме насам-натам с нашите автомобили на някоя среща или рали за ветерани, винаги привличаме абсолютно всички погледи и засенчваме всеки Corvette или Cobra.”
Шест срещу осем цилиндъра
Под двата предни капака с великолепните, извънредно динамично оформени от тежък метал статуетки над радиатора, се помещават обаче два напълно различни мотора. При Bel Air редовият шестцилиндров агрегат с работен обем 3,9 литра (235 куб.инча) генерира 115 к.с. при умерените 3600 об./мин, докато в Cadillac един подобаващ V8 с 5,4 л (331 куб.инча) работен обем и 210 к.с. изпраща доста повече тяга към твърдия заден мост с листови ресори. Впрочем задължителният за Cadillac V8 се предлага още от 1914 г. Висящите клапани заместват през 1949 г. конструкцията с плоски глави на двата реда цилиндри.
Клиентите на Chevrolet обаче са били принудени да изчакат до 1955 г., когато за първи път за Bel Air и неговите по-евтини събратя 150 („OneFifty“) и 210 („TwoTen“) се предлага като опция V8 мотор. При работен обем 4,3 л (265 куб.инча) първият V8 в едросериен Chevrolet отдавал 162, а срещу доплащане и 180 к.с. Това вече снабдено с ръбести задни перки и по-фино нарязана предна решетка поколение на Bel Air се произвежда до 1957 г. и днес е предпочитан обект за тунинг в средите на любителите на американски автомобили. Когато Андреас купил своя Bel Air от 1954 г., автомобилът също притежавал допълнително монтиран V8, но новият собственик го заменил с първоначалния редови шестцилиндров агрегат, който бил част от доставката – „защото исках да имам кола с оригинални части”.
Освен това нашият разкрасен Bel Air е принуден да се задоволи с двустепенен автоматик, докато моделът на Cadillac разполага с три степени за движение напред. Все пак и двата автомобила имат сервоусилвател на кормилната уредба, при „Кади”, разбира се, серийно, а при „Шеви” само срещу доплащане.
С две предавки през Алпите
Остава неудобният въпрос дали двигателят със 115 к.с. и двустепенният автоматик изобщо са в състояние да потеглят с 1,5-тонния автомобил. Никакви проблеми. Вече се изкачваме с тъмнокафявия Bel Air по едно тясно шосе в планински проход с много завои. „Шеви” се справя без никакви усилия, понеже дългоходовият шестак с напомнящи почти за Maserati, не съвсем оригинални интонации от ауспуха винаги осигурява достатъчно въртящ момент на работещата постоянно в режим на приплъзване автоматична трансмисия с хидравличен преобразувател. Всъщност бихме могли да се движим с фиксирана ръчна газ, тъй като двигателят през цялото време работи в постоянен режим, по наша преценка около 2500 об./мин. Не се усещат тласъци при (единственото възможно) превключване. Само когато спираме или се спускаме оборотите спадат до ниво за празен ход.
Тези особености дори доставят истинско удоволствие – понеже освен това тук седите доста високо и близо до челното стъкло. Комфортно пружиниращата шофьорска седалка филтрира и малкото тласъци от контакта с пътя, пропуснати от хармонично настроената ходова част. Затова можем да се концентрираме само върху лишената от съпротивление кормилна уредба, създаваща впечатлението, че се опитвате да управлявате впряг с дванайсет коня. Дали „Кади” е способен на нещо повече?
Да, способен е. Още веднага тук ви изненадва големият пътен просвет, почти като на SUV модел, докато интериорът предлага малко повече място от „Шеви” само в широчина. Строгата външност с издадено напред торпедо и грамадни рогове на бронята като две готови за изстрелване ракети земя-земя намира продължение в оформлението на интериора. Тук всичко е семпло и просто, групирано и подредено около волана. Формата на скоростомера напомня старите кантари за посетители във Виенския Пратер.
В сравнение с Bel Air челното стъкло е отстъпило малко по-далеч от водача. Прави впечатление още сполучливата визуална връзка между арматурното табло и вратите, постигната с използване на зелените цветни тонове на каросерията. Възхищаваме се и на добре запазеното състояние на все пак 65-годишния класик с почти 100 000 мили на километропоказателя. С изключение на типичния за времето податлив на изхабяване волан не откриваме никакви следи от износване и употреба – никакви олющени, грапави или помътнели хромови покрития дори и по често използваните въртящи и изтеглящи се бутони. Стъклото пред контролните уреди също блести като през първия ден. Тук старите части не са заменяни с нови, понеже актуалната стойност на този Cadillac не оправдава прекомерни разходи.
Шофирате като на осмото небе
Дали моторът вече работи? Долавяме тихо, басово бръмчене, което при потегляне променя височината на тона, но не и силата на звука. Не се чува и никакво скърцане, никакво виене и никакво подрънкване, с каквито Bel Air от време на време ни забавляваше при изкачването или по някой неравен асфалтов път. Хромираната катедрала сякаш плува над пътя, но реагира усърдно на командите с газта. Тогава кроткият V8 започва да съска и свири малко по-силно, за да покаже, че това не бива да продължава вечно. Не е и нужно, понеже за разлика от Bel Air тази лъскава карета ускорява доста енергично до желаното от водача темпо, за да превключи после отново на предпазващата от високи обороти трета степен.
Така че „Шеви” не достига напълно високото ниво на работна култура и сигурност, което предлага сравнително скромно оборудваният Cadillac от 1953 г. Чисто визуално обаче благодарение на изобилието от хромирани орнаменти „Шеви” е на едно равнище с модела на Cadillac. Затова е напълно разбираемо, че днес някои вземат Bel Air за Cadillac – поне когато се движи сам.
Заключение
Ако търсите хром, но не и пламъци, и държите на солидното и трайно външно и вътрешно качество, не е зле да обърнете внимание на американските автомобили от 50-те и началото на 60-те години. Тогава все още ги няма ревящите Camaro или Charger, но всеки модел предлага изобилие от форми и цветове, които се променят почти всяка години. А може да минете и без чудовищните стърчащи перки.
Текст: Франц-Петер Худек
Снимки: Ахим Хартман