Два „семейни” гран туризмо, създадени за динамични далечни пътешествия
Едно класическо Ferrari и един почти нов четириместен болид от Маранело със заложби на бъдещ класик намират общ покрив в една първокласна автомобилна колекция.
Разговаряме с автомобилния колекционер Искрен Миланов и този път темата са четириместните модели на Ferrari, онези нерядко подценявани „семейни” гран туризмо, на които фирмата от Маранело дължи голяма част от светския си блясък и финансовите си приходи. Беседата обаче няма как да не засегне и един особен аспект от битието на колекционера – когато купите исторически ценен автомобил, вие ставате част от неговата биография, нерядко изпълнена с интересни хора и съдби. А запознаването с историята на ветерана рисува във въображението картини, които после остават в паметта като спомени от някаква паралелна реалност.
Париж, 1985 г. Генералният представител на Ferrari във Франция Шарл Поци приема елегантна американска двойка. Мъжът, 44-годишният бизнесмен Джефри Рапапорт, в продължение на десет години е изградил заедно със свой съдружник верига от над хиляда салона за красота Supercuts. Сега е решил да си даде почивка, за да се порадва на плодовете на своя успех, обикаляйки Европа със съпругата си. Двамата търсят подходящ автомобил за пътешествието, а Поци им предлага – като най-отговарящ на американските вкусове – четириместния 400 Automatic i.
Най-дълго произвежданото Ferrari
Действително, издължената красива каросерия с просторен салон и изчистени линии, сътворена от дизайнера на Pininfarina Леонардо Фиораванти, веднага грабва погледа и сърцата на съпрузите и те потеглят с новото си Ferrari на пътешествие из Стария континент, продължило 4000 километра. Съчетанието от мощния 12-цилиндров мотор Colombo с 315 к.с., привичната за тях тристепенна автоматична трансмисия и комфорта на тапицирания със специална червена кожа салон прави шофирането незабравимо и когато след месец и нещо се връщат в Париж, американците оставят автомобила в сервиза на Поци със заръка да бъде обслужван и впоследствие транспортиран до Щатите.
Рапапорт и съпругата му далеч не са единствените, поддали се на чара на модела, дебютирал на автосалона в Париж през 1972 г. под названието 365 GT4 2+2 и произвеждан в различни модификации чак до 1989 г. – което недвусмислено говори за популярността му. Отначало двигателят е с обем 4,4 л, мощност 320 к.с. и се захранва от шест двукамерни карбуратора Weber. Каросерията се изработва в Груляско при Pininfarina, където към рама от тръбна решетка се монтират дъно от стъклофазер, корпус от стоманена ламарина и алуминиеви капаци. Окончателният монтаж на каросерията, двигателя и ходовата част се извършва в Маранело.
През 1976 г. е премиерата на Ferrari 400 във версии GT и Automatic. За първи път спортната марка предлага модел с автоматична предавателна кутия. Работният обем е нараснал на 4,8 л, а мощността на 340 к.с. Карбураторите са заменени с инжекционна система през 1979 г., когато се появяват 400 GTi и 400 Automatic i. Мощността им спада до 310 к.с., но емисиите им вече отговарят на по-строгите американски стандарти. През 1982 г. моделите са обновени, при което наред с малки подобрения по моторите, довели до увеличаване на мощността с 5 к.с., се извършва сериозно осъвременяване на интериора, подготвящо последната фаза от жизнения цикъл на модела, започнала от 1985 г. Тогава работният обем се доближава още повече до границата от пет литра (4942 см3), мощността отново става 340 к.с. като в последните карбураторни варианти и за първи път в шосейно Ferrari се предлага серийно система ABS. Моделът се нарича Ferrari 412, като в названието са отпаднали добавките за инжекционно пълнене и автоматична трансмисия.
Производството на моделната серия приключва през 1989 г. след 17 години – рекордно дълъг живот в историята на марката. Ще изминат още три години, докато в каталога на Ferrari се появи нов 2+2 модел – 456 GT, и почти седем години до момента, в който клиентите отново ще могат да поръчват автоматична трансмисия.
Галерия от собственици
А какво се случва със семейство Рапапорт и тяхното Ferrari 400 Automatic i? В парижкото представителство на Ferrari го обслужват редовно, но собственикът му така и не пожелава да го изпратят САЩ. Няколко години по-късно, през 1993 г., за него научава реномираният германски търговец на класически модели на Ferrari Марио Бернарди и пожелава да купи автомобила, който все още е на само 5344 км. Бернарди се среща в Париж с Джефри Рапапорт, който е продал своята империя и обитава самотен един апартамент с изглед към Айфеловата кула (и както твърди Бернарди, „без каквито и да било мебели”). Двамата обядват в един ресторант и разговорът им се завърта около романа „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт М. Пърсиг. Бернарди се сближава със странния си събеседник, който му прави впечатление на „изтощен от живота”. Автомобилът вече не му трябва, затова го продава на Бернарди, който го транспортира до салона си в Германия.
По-нататък повествованието за съдбата на италианската машина с шаси номер 55 305 извиква във въображението откъслечни образи, подредени като портрети в семейна галерия. Собственик на магазин за електроуреди от Касел, шеф на застрахователно дружество в Есен, след това адвокат по недвижими имоти от Хайлброн, който за шест години и девет месеца навъртява 12 797 км, а после, след общ пробег от 33 194 км, дерегистрира елегантното Ferrari и го „качва на трупчета”, докато навърши 30 години и получи статут на класически автомобил. Адвокатът не доживява този момент, но пък синът му събира необходимите документи, получава всички сертификати и през 2015 г. продава четириместния гран туризмо на един колекционер от град Шпайер. Година и девет месеца по-късно Искрен Миланов купува от него 32-годишния класик и го прави част от своята колекция.
Въпреки че автомобилът е много добре запазен, за да бъде доведен до състояние 1, е необходимо той да бъде пребоядисан, като преди това бъде отстранена и най-малката неравност и вдлъбнатина, появила се в течение на изминатите 33 500 километра. Подготовката се изпълнява по технологията PDR, без да се използва кит. Целият процес заедно с боядисването в оригиналния цвят се извършва в сервиза на „Лазурит” и трае три месеца. „Автомобилът е сглобяван на ръка, затова трябваше да се разкомплектова много внимателно. Като изключим вратите и капаците, корпусът се състои от един елемент, който трябваше да се боядиса наведнъж и това не позволяваше никакви грешки”, спомня си г-н Миланов. Разбира се, всичко по дъното е почистено и консервирано, сменени са течностите и т.н.
Още с първия поглед се убеждаваме, че големите усилия и вложените средства наистина са били оправдани. Днес това Ferrari 400 блести със същата смесица от стил, елегантност и мощ, запленили някога в Париж богатата американска двойка. Особено впечатлява интериорът с великолепно запазената скъпа кожена тапицерия. „В нито един от автомобилите, които бях разглеждал, нямаше кожа в такова състояние”, твърди собственикът. А ние ще добавим, че магията на това Ferrari, на която са били подвластни много световни знаменитости, се корени и в комбинацията между луксозния, малко отдалечен от представата за спортен автомобил интериор и могъщия, расов, жизнерадостен и гласовит 12-цилиндров мотор.
На директния въпрос какво все пак е предопределило интереса му точно към този модел Искрен Миланов отговори така: „Свързвах го чисто емоционално с 1989 г. – края на една епоха. За мене това беше онова Ferrari, което съм виждал само на снимките в дъвките „Турбо”, никога на живо. Затова да го притежавам, беше нещо като сбъдната детска мечта. Това е последното Ferrari с класическия V12 на Джоакино Коломбо и последното, което би могло да се намери за под 100 000 евро.”
Червеният правнук
Всъщност интересът на колекционера стига отвъд паметната 1989 г. и се разпростира и върху следващите четириместни гран туризмо. Засега Ferrari 456/456М (1992 – 2003) и Ferrari 612 Scaglietti (2004–2011) отсъстват от сбирката, но миналата година в нея постъпи техният наследник – огненочервено Ferrari FF.
Правнукът на 400 е първото Ferrari с двойно предаване. (FF означава "Ferrari Four", тоест четири места и четири задвижващи колела). При дебюта на модела през 2011 г. неговият двигател (6262 см3, 660 к.с.) е с най-голям работен обем в цялата история на марката. Според хората от Маранело тогава FF е най-бързият четириместен автомобил в света (335 км/ч).
Системата за двойно предаване, конструирана и патентована от Ferrari, се нарича 4RM и работи само когато превключвателят за режимите на движение „manettino”, който се намира на волана, е в положение "комфорт" или "сняг", но дори и тогава се задейства само при нужда, а през повечето време работи единствено задното предаване. Тя е базирана на малка двустепенна предавателна кутия, която отвежда мощност от коляновия вал в предната част на мотора и е свързана с предните колела посредством два многодискови мокри съединителя (на предния мост няма диференциал). Двете предни предавки отговарят на втора и четвърта на основната предавателна кутия, разположена на задния мост по схема transaxle, но предавателното им число е с 6% по-голямо, затова винаги има приплъзване. При движение на пета, шеста и седма предавка целият въртящ момент отива към задния мост. Дори когато работи, системата отвежда към предните колела не повече от 20% от теглителната сила.
Дизайнът на FF споделя общи моменти от гамата на марката (разтеглени назад предни светлини, две комбинирани кръгли задни), но разбира се, в специална интерпретация във връзка с особената форма на каросерията тип shooting-brake. За стилистиката отговарят тогавашният главен дизайнер на Pininfarina Лови Вермерш и Флавио Манцони от собствения Styling Centre на Ferrari.
Напълно годното за семейна употреба купе (с багажен капацитет 450–800 л) е можело да предложи на човека зад волана и тримата му спътници преживявания, каквито са били в състояние да осигурят много малко четириместни модели. Днес вече има машини, които ускоряват с няколко десети по-бързо, но като изключим наследника Ferrari GTC4Lusso, никоя не може да се сравнява по стил и спортен чар със „семейния” болид от Маранело.
Искрен Миланов е купил своя FF от една берлинска фирма за луксозни автомобили и не крие, че освен като на колекционерски обект гледа на него и като на инвестиция. За стабилността и покачването на цената на един бъдещ класик са важни общият тираж на модела (най-добре е да не надхвърля много 3000 бр.) и изминатият пробег, затова колекционерът избягва да шофира червеното си съкровище. (Всъщност автомобилът, който кара всеки ден, е с още по-добра динамика, но той не е тема на днешния разказ.) Иначе в България има няколко FF, но 400 i е уникален.
Независимо от финансовите съображения обаче подобна ангажираност с търсенето, купуването, ремонтирането и поддържането в перфектно състояние на една впечатляваща колекция от настоящи и бъдещи класически модели няма как да не е плод на силна, съкровена и всеотдайна любов към четириколесните шедьоври, родена още по времето, когато можехме да ги видим само на картинките от дъвките „Турбо”.
Текст: Владимир Абазов
Снимки: Мирослав Николов