Среща с две върхови лимузини от 70-те години – вълнуващо завръщане в детството
През 70-те години те водеха битка за купата „Най-добър автомобил в света”, но днес вече са се освободили от товара на хипертрофираното честолюбие. Защото на всички е ясно, че големият Mercedes печели състезанието по точки, но в стилистично отношение иконата е Silver Shadow.
Как блестяха очите ми през 70-те години в многоетажния паркинг на Auto Becker в Дюселдорф! Там, близо до високия тухлен комин, аз се чувствах на върха на щастието сред всичките нови и употребявани Ferrari, RollsRoyce, Bentley, Cadillac и големите модели на Opel. Най-отгоре, на покрива, под дъжда и снега бяха паркирани екзотични изделия, като Maserati Ghibli или Lamborghini 400 GT, тогава на по-малко от десет години и с цена доста под 10 000 марки. За мен, младия автомобилен ентусиаст, т.нар. автомобилен супермаркет на Зуитбертусщрасе 150 беше място за поклонение, което, по липса на книжка дори за мотопед, достигах с моя десетскоростен бегач Motobеcane след 35-километрова усилена езда, горд и щастлив като състезател от Тур дьо Франс, изкачил Кол дю Турмале.
Тогава за първи път видях Rolls-Royce Silver Shadow, а по-късно и един Mercedes 450 SEL 6.9 в крещящ цитрусовозелен металик, който, тъкмо навършил три години, беше продаден като доплащане за един Rolls-Royce Camargue. Беше вълнуващо да гледате на живо как един добре облечен господин с часовник Patek Philippe на китката заменя най-добрия автомобил в света срещу най-скъпия. Auto Becker беше един малък автомобилен салон на Рейн, а аз се наслаждавах на удоволствието да бродя между редиците на прекрасните машини, на почетно разстояние от блестящата скъпа ламарина.
Тогава се бях влюбил в един почти нов Mercedes, мимозенозелен 250 с велурени тапицерии в цвят ирландски мъх, темпомат и автоматична трансмисия ¬¬– нещо като 6.9 за по-бедните. И днес, 34 години по-късно, все още пазя проспектите на Alfa Romeo Montreal, на Ferrari 308 GTB и на Rolls-Royce Silver Shadow II. Продавачите ми ги даваха с усмивка и без много приказки в отговор на учтивите ми запитвания. Но Auto Becker не беше представител на Mercedes, поради което се налагаше да изкопчвам каталозите с трилъчна звезда от филиали, представителства и надменен персонал. За 6.9 имах само общата брошура, включваща всички 8-цилиндрови версии на S-класата.Това беше по-скоро разочароващо за най-награждавания със суперлативи автомобил от моята младост, който изпреварваше дори Porsche Turbo. А Rolls-Royce Silver Shadow II за мен тогава носеше очарованието на своята извисеност над всички останали и аз се гордеех, че притежавам проспект за него.
Спортни акценти в 6.9
Почти 35 години по-късно в красивия бароков град Лудвигсбург изпитвам дежаву на изживяването в Auto Becker и очите ми отново заблестяват. Форумът в дворцовия парк, представителна, облицована с естествен камък конгресна сграда от 80-те години, гарнирана със струяща отвсякъде вода, е благородният декор за изява на двата свръхлуксозни седана, които на пазара и в годишното издание на Motor Revue 1976/77 спореха за титлата „най-добър автомобил в света”. Тъкмо хората от Rolls-Royce, инак толкова скромни и дискретни, че в Кру премълчаваха дори мощността на поостарелите алуминиеви V8 мотори, пропагандираха настъпателно това твърдение, превръщайки го в рекламен слоган.
Оливър О’Кийф работи в AMG като специалист по ходовата част. Той се радва на привилегията да притежава и двата модела – лимузината с най-голям работен обем на Mercedes в дискетен антрацитен металик (код 172) и Rolls-Royce Silver Shadow II с очарователна окраска в два цвята – Nutmeg Brown и Silver Sand. Което означава мускатовокафяво над пясъчносребристо – толкова поетично могат да боядисват само в Rolls-Royce.
Имах възможността да шофирам 6.9 от отдалечения на 25 км гараж на О’Кийф до впечатляващия в архитектурно отношение форум. За мен това беше едновременно радост и наслада, моята трета среща с „шест и девет”. Ако просто го оставиш да се плъзга над пътя, както аз обичам да правя, усещането зад грамадния, нарочно непокрит с кожа волан действително не е по-различно, отколкото в един добре оборудван Mercedes 250 (W123). Седите върху същите велурени кресла, държите същия волан, виждате звездата над радиатора и местите същия лост на автоматичната трансмисия по неговата чудесна, прилична на лабиринт, пътечка. Осемцилиндровият гигант от Mercedes 600 с горни разпределителни валове и неимоверен въртящ момент обаче разполага с една предавка по-малко – три вместо четири. При бавно и спокойно движение V8 агрегатът работи с по-малко от 3000 об./мин и е толкова тих, колкото и славещият се с безшумния си ход, но иначе не твърде блестящ шестцилиндров редови мотор в 250.
Време е да сваля надолу серийната опора за лакти и да се разположа удобно. Нямам намерение да пришпорвам автомобила, но пък се наслаждавам на усещането за простор, безбрежно като хоризонта. По изпълнените със завои, поразбити пътища на Щрогой познавачите бързо биха усетили, че разполагащият с хидропневматиично окачване „шест и девет” все пак не е 250. Той ви кара да се чувствате като в лоното Аврамово, ако го оставите да се движи почти без газ, или се прави на безобиден W 123, на който малко прилича в линията на каросерията. Но аз все пак искам да узная какво може, затова натискам по-силно широкия педал на газта. Почти двутонният автомобилсе изстрелва неудържимо напред, оборотите нарастват плавно, но стакато акцентът на V8 мотора става по-остър. И при 3500 об./мин превключването продължава да е с меки тласъци, но 140 км/ч на третокласен път се възприемат вече като граница на приличието ¬– а това според субективното усещане е само половината от потенциала на мотора. На финала, между игривите фонтани на дворцовия парк, „шест и девет” тихо припуква от задоволство. Явно, отдавна е искал да се поразходи. Плетеницата от завои му е позволила да се почувства добре и да усети под гумите си Michelin XWX в комфортен супербалонен формат нещо различно от аутобан.
Шепот и ниски обороти
С щедър жест Оливър О’Кийф ми предлага за по-дълго пробно шофиране и своя Shadow II с десен волан. Не чакам да ме молят дълго и отварям тежката като на трезор врата за пътника, пардон, шофьора, след което се плъзгам почти изправен в широкото кресло, тапицирано с кожа Connolly. Още сега се усеща, че този Rolls-Royce е ръчно изработен, манифактурен автомобил, а не някакъв свръхоборудван дериват на Mercedes 250. Той буквално излъчва благоухание и топлина. Единственото, което може би не задоволява придирчивия познавач в тази петзвездна атмосфера от агнешка вълна, кожа напа и благорден фурнир е стандартният волан, взет сякаш от някой електрокар. Сигурно нарочно са го направили такъв, за да усилят още повече излъчването на обстановката в стил „Наш дом”. Признавам, че преди не съм карал Серия II, и още от първите километри на излизане от града установявам, че кормилната уредба работи много по-прецизно, отколкото в предходния Shadow, с който новаците често плуват безпомощно между линиите на пътната лента. Особено съм впечатлен от т.нар. „Splendid Isolation“ на този нечувано рафиниран и комфортен автомобил. Това чудесно отделяне от околния трафик и всичко, което става навън, е уникално и носи усещане за защитеност и уют, каквото не може да предложи дори извънредно услужливият „шест и девет”.
По пътя спирам до един разклон, за да изпитам въздействието на автомобила при поглед отвън. Семплият дизайн в сдържания стил на Mercedes /8 не изглежда никак претенциозен, но промените в Серия II не ми харесват. Липсват ми изящните брони с рогове, двойният ауспух ми се струва твърда натрапчив, гумите – твърде широки, а спойлерът отпред – твърде безвкусен. Всичко това обаче не нарушава общата форма в трапецовидния стил на Пининфарина, която благодарение на почти изправените стъкла изглежда като мила на сърцето старина.
Rolls е сякаш от друг свят
Серия II обаче има поне термометър за охлаждащата течност, какъвто напразно бях търсил в една полуумряла „единица”. Съгласен съм, че тромавият Rolls, привидна противоположност на всякакви идеи за динамика, действително не се нуждае от оборотомер при този нискооборотен V8, който работи винаги с излишък на въртящ момент – но нестабилният понякога температурен режим действително трябва да бъде контролиран.
Накрая не можем да кажем, че Silver Shadow не би имал никакви шансове в едно сравнение с 6.9 – окичения с множество суперлативи връх на моделната серия 116. Ясно е, че британският аристократ се затруднява от физическите упражнеия и отстъпва при почти всички каталожни стойности. Той успява да мобилизира, при това не твърде напористо, само към 200 к.с. Но през 1965 г. е бил един модерен автомобил, скъсал с твърдия заден мост, заменен от конструкция с коси носачи и хидропневматични елементи. Спирачната система е невероятно издръжлива и не отслабва действието си при продължително натоварване. И днес очите ми заблестяват, когато гледам и шофирам тези два автомобила – а притегателната сила на големия Mercedes е за мен и въпрос на навик. Той би бил достоен венец на една кариера, започнала действително с един 250.
Текст: Алф Кремерс
Снимки: Харди Мучлер