Едно праисторическо чудовище напуска музея и се разхожда по съвременните пътища
19 литра работен обем, 280 к.с., макс. скорост 200 км/ч, спирачки само на задния мост. За да шофирате този Mercedes-Maybach, е нужна смесица от храброст, технически познания и безумие. Тъкмо работа за нас.
Миналата седмица се обади Херман Лайер, президентът на Техническия музей в Зинсхайм. На човека му станало скучно, затова предложи: „Защо не наминеш, ще се поразвихрим наоколо с Доктор Maybach, ще навъртим няколко километра, тъкмо ще ти покажа как върви това нещо.”
Звучи добре, помислих си, но от предпазливост попитах: „Нали не е някое брутално чудовище като Brutus с 47-литровия самолетен мотор, който искаше да ни убие още при първото си излизане на пътя?” – „Не, разбира се”, отговори Херман. „Моторът на Maybach е с обем само 19 литра и има съвсем благ нрав. Опасен е само във вторник, а днес е сряда.” Трябва да знаете, че Херман има проблем с вторниците от известно време, по-точно откакто попадна в някакъв изкоп с един полугъсеничен мотоциклет, който за малко да го претрепе.
Тъй че аз си взех водоустойчивото яке, състезателните очила и ръкавиците и се отправих към намиращия се на около един час път Зинсхайм – все пак едва ли има нещо по-вдъхновяващо от предвоенен състезателен автомобил с авиационен мотор. За да построите такова нещо, трябва да сте доста ексцентричен и същевременно обладан от силен спортен дух и неудържима страст към приключения. Така че не е трудно да се досетим откъде идва идеята за чудовищата с огромен работен обем – от Англия, разбира се.
След Първата световна война там се търкаляли всякакви мотори от самолети и дирижабли. Къде по-умело, къде не толкова британските майстори ги присаждали в стари шасита, за да участват с тях в състезания, например в Брукландс. Вярно е, че през 1930 г. от съображения за безопасност забраняват автомобилите с верижно задвижване, но от 1934 г. новооснованият Vintage Sports Car Club (VSCC) продължава традицията с многобройни надпревари по затворен или планински маршрут, както и със състезания за издръжливост – и не е престанал да го прави и днес.
Шаси на Mercedes от 1907 г.
Доктор Maybach също е построен от британец – Роджър Колингс, по-късно президент на VSCC, а историята му е образцов пример за това как работи общността на любителите на автомобилите с авиационни двигатели (aero-engined cars) – както едно време, така и сега. Колингс, ентусиазиран автомобилен състезател, случайно става притежател на рама от Mercedes Simplex (1907), която известно време служила като усилващ елемент в покривната конструкция на някаква вила. Един негов приятел американец пък имал мотор за дирижабъл на Maybach от 1915 г. и поискал да купи от Колингс неговото шаси Simplex, за да построи състезателен автомобил.
От тази идея обаче не произлязло нищо – вместо това Колингс успял да убеди американеца да му даде мотора Maybach, а след това самият той съумял да го напъха в своята рама Simplex. Като конструкция и изпълнение редовият шестцилиндров агрегат с моделно означение HSLu е бижу на техниката: шест стоманени цилиндъра със заварени към тях охладителни ризи стърчат поотделно от корпуса, който от своя страна е отлят от много тънък алуминий; 150 мм диаметър на цилиндъра и 180 мм ход на буталото водят до общ работен обем от 19 076 см3. Коляновият вал е със седем основни лагера, два странично разположени разпределителни вала управляват чрез дълги един лакът повдигателни пръти и няколко кобилици по два всмукателни и три изпускателни клапана на цилиндър.
„Самостоятелните цилиндри ме очароваха най-много, когато видях автомобила за първи път на Нюрбургринг”, разказва Херман. „Той премина покрай мен на един по-висок участък и гледайки през мотора, можех да видя небето. Нима това е възможно при някой друг двигател?” Изминали са обаче доста години, преди да успее да купи този Mercedes-Maybach 19 Litre в Гудууд от Бен, сина на Роджър Колингс – за да открие скоро след това една зловеща пукнатина в моторния блок.
„Бяхме с три автомобила в Монако, за да положим цветя на гроба на Елиът Зборовски, катастрофирал през 1903 г. в планинското състезание в Ла Тюрби. При едно подаване на газ между Сант Девот и Казиното корпусът на двигателя се пропука”, разказва Лайер. Очевидно окаченият на гумени втулки мотор се е посуквал при всяко подаване на газ и с времето това е довело до умора на материала. За щастие, един специалист от Щутгарт успял да завари блока и оттогава двигателят е свързан неподвижно с шасито.
Четвърт миля за 18,5 сек
Иначе моторът и шасито засега се оказват доста здрави въпреки интензивната употреба; също и несинхронизираната предавателна кутия, произхождаща очевидно от предвоенен Delahaye, все още не е отваряна. Само двата единствени спирачни барабана (мотото на VSCC е Front Brakes are for Girlies, „Предните спирачки са за момиченца”) са малко слабички с оглед на динамичните показатели – когато двигателят на Maybach достигне максималните си 1400 оборота, скоростта е около 200 км/ч.
Освен това в Англия автомобилът е бил пришпорван на четвърт миля от място и покрил разстоянието за 18,5 секунди, тоест горе-долу на нивото на Porsche 924 и далеч от повечето съвременни автомобили – за постигане на по-добри резултати пречат преди всичко тесните гуми. В замяна на това най-малко четирима души могат да се наслаждават на шеметното пътуване – все пак каросерията от уелски ясен разполага с четири пълноценни седящи места. „Навремето в Брукландс това е носело предимства в класирането с хендикап спрямо двуместните модели”, обяснява Херман.
Преди да запалим авиационния мотор, искаме да си изясним още едно нещо – защо автомобилът се нарича Доктор Maybach? „Веднъж в хотела на музея имахме вечерен симпозиум с доклади на доста оратори – кой от кой по-начетени. Автомобилът присъстваше като изложбен експонат. Накрая казах: „А сега има думата д-р Maybach” – и запалих двигателя. Оттогава колата носи този прякор”, спомня си Херман.
Време е да пристъпим към действия. Как се стартира 19-литров мотор от дирижабъл? „Първо, трябва да напълним смазочната система с масло, което да смазва основните и мотовилковите лагери”, поучава ни Херман, после повдига дясната половина от капака на торпедото, отваря един маслен кран и започва да помпа силно с една ръчна помпа, произхождаща от Bugatti 35. Впрочем основните лагери с диаметър 66 мм имат изненадващо скромни размери с оглед на работния обем; един шестцилиндров мотор на BMW, например от модела 528, има 60-милиметрови лагери.
След като налягането на маслото се е покачило достатъчно, Херман затваря крана и с една голяма като кана масльонка, която заедно с множество други инструменти е скрита под седалката до шофьора, смазва общо 30-те клапана. После, както обикновено се прави при предвоенни автомобили, налягането в резервоара бива повишено с помощта на голяма ръчна помпа, след това се запълват двата карбуратора, а прикрепеното към каросерията лостче на запалването се премества в позиция за закъснение.
Чудовището се пробужда
„Стартовият бутон е долу при краката. Първо няколко оборота без газ, после леко подавате газ – обикновено пали веднага”, казва Херман и скача на командирското място. Действително чудовището се пробужда веднага и изревава като разлютен дракон, на който се опитват да откраднат съкровището. Въпреки съединителя от товарен автомобил плавното потегляне не е лесна работа, все пак върху коляновия вал действа въртящ момент от над 1300 нютонметра. За сравнение: Porsche 917/30, непобедимият турбозвяр от CanAm, при състезателни настройки достига малко над 1100 Нм.
Така че и дума не може да става за обикновено потегляне; Mercedes-Maybach по-скоро скача напред, устремявайки се навън от територията на Техническия музей, по открития за движението междуградски път. Събитието е съпроводено с адски рев от ауспуха, дебел колкото горната част на човешка ръка. При това в момента авиационният мотор се върти в средния си, трицифрен, оборотен диапазон, докато над 20-те литра гъстотечно едносезонно масло с вискозитет 50 се загреят до работна температура. Господи, в какво съм се забъркал?
Само по себе си движението в права посока никак не лошо – само че Херман явно не обича правите участъци, а предпочита да взема широките завои по леко навлажнената настилка с максималната разрешена скорост и радостен дрифт. Най-много се радва на големите кръгови кръстовища. „Много ги обичам”, провиква се ликуващо Херман и за по-сигурно прави още една обиколка, този път с още по-голям ъгъл на плъзгане.
Когато смазочната течност най-после достига работна температура, Херман хваща по-здраво големия като автомобилно колело волан и натиска докрай педала на газта с големия си десен крак. Имам усещането, че 19-литровата машина вече работи не с вътрешно горене, а със серия от детонации; двете широки 3,5 см задвижващи вериги постоянно карат задните колела да превъртат на по-ниските предавки, а 1,5-те тона на автомобила сякаш се носят над земната повърхност по много ниска орбита.
Начинът, по който това творение с шаси от 1907 г. се движи сред съвременния трафик, почти ви изважда от равновесие. Когато има препятствие, по-добре е да го заобиколите, отколкото да се опитате да спрете – но при самоотвержено натискане на педала скоростта все пак намалява.
„Преди известно време с Доктор Maybach посетихме Париж на собствен ход, за да поздравим финалистите от пробега Пекин – Париж”, разказва Херман. По обратния път карах на магистрала постоянно с около 140 км/ч, при което моторът все пак губеше масло. Част от маслото попадна по някакъв начин в барабанните спирачки. Когато френските полицаи ме спряха за проверка, ми беше трудно да спра близо до тях.”
В една миловидна долина без никакво движение спираме за кратка почивка. Херман използва случая, за да смаже с голямата масльонка открития газоразпределителен механизъм и покрай това проверява дали няколко болта са добре затегнати. „Винаги има разхлабени от вибрациите – при някои детайли си личи, че колата е домашна направа, а не фабрична конструкция, каквато е например някогашният рекордьор Blitzen-Benz.”
Смяна на водачите. Воланът е толкова голям, че мога да гледам напред само през него, но въпреки това скоро ще се радвам на всеки сантиметър от неговия радиус, усилващ ефекта на лоста при въртенето. Защото удържането на Господин Доктора в желания курс изисква много сили. Още повече усилия са нужни, за да го накарате да завие – освен ако не започнете да го управлявате с педала за газта. Авиационният мотор реагира с истинска стръв на всяко подаване на газ, при това феноменалното е как тегли още преди да е набрал трицифрен брой обороти.
Колкото по-бързо, толкова по-добре
От около 600 об./мин нагоре 19-литровата машина е вече в стихията си, при пълна газ на по-ниските предавки трябва да побързате с превключването. Верижната трансмисия с разположен отвън скоростен лост се нуждае от доста междинна газ и двойно амбриране, но не изисква повече усилия от някое историческо Bentley. Изглежда, че колкото по-бързо карам, толкова по-добре се чувства този Maybach – в което няма нищо чудно, защото той все пак е състезателен автомобил и е построен с такава цел.
След няколко километра се възцарява почти философска безметежност и огромно усещане за щастие от възможността да управлявам подобно авиационно чудовище. Вече не се учудвам, че Херман и семейството му са прекарали ваканцията си в Доломитите с този автомобил. „Просто много обичам да карам Доктор Maybach”, казва той. Разбирам го много добре.
Технически музей Зинсхайм и Шпайер: Името отразява същността
Музеите в Зинсхайм и Шпайер са открити съответно през 1981 и 1991 г. Върху 63 000 кв. м закрита и 120 000 кв.м открита площ те предлагат на посетителите не само исторически автомобили и мотоциклети, но по принцип всичко, което се привежда в движение чрез техника – от железници през свръхзвуковите Concorde и Ту-144 до подводници. В Зинсхайм предстои да бъде добавено още едно хале с площ 3000 кв.м за временни изложби. Двата музея са отворени целогодишно, децата до 14 години плащат за вход 13 евро, а възрастните 16 евро. Особено препоръчителен е празничният уикенд „Брацелтаг” в музея Шпайер.
Текст: Ханс-Йорг Гьоцел
Снимки: Ули Йоос