Естественият каучук и до днес си остава основна съставка на автомобилните гуми
В писания на първите откриватели на Южна Америка като Еранандо Кортес могат да се открият разкази за туземците, които си играят с топки от дървесна смола, която използват също за намазване на лодките си. Двеста години по-късно един френски учен описва как в провинция Есмералда расте дърво, което туземците наричат хеве. Ако се направят нарези в кората му, от тях започва да тече бял, подобен на мляко сок, който на въздух става твърд и тъмен. Именно този учен докарва първите партиди от тази смола, наречена от индианците ка-ху-чу (течащо дърво) в Европа. Първоначално тя се използва единствено като средство за изтриване на написаното с молив, но постепенно придобива много други приложения. Най-великото откритие в тази област обаче принадлежи на американеца Чарлз Гуудиър, който изразходва много пари, за да прави различни химически опити за обработка на каучука. Историята твърди, че неговото най-голямо дело – откриването на химическия процес, наречен вулканизация, е станало съвсем случайно и много преди Дънлоп да се заеме с производството на пневматични гуми. През 30-те години на XIX век при опитите на Гуудиър в лабораторията, едно парче гума съвсем случайно пада в тигел със стопена сяра, изпускайки странна остра миризма. Той решава да го изследва по-задълбочено и открива, че ръбовете му са обгорели, но сърцевината е станала здрава и еластична. След стотици опити, Гуудиър успява да установи правилното съотношение на компонентите и температура, при която каучукът да промени характеристиките си, без да се разтопи или овъгли. Гуудиър отпечатва плода на своя труд върху лист от гума и ги опакова с друг вид твърда, синтетична гума. Постепенно обработеният по този начин каучук (или гума като бихме могли да го наричаме, макар че този термин се използва и за целия продукт) навлиза широко в живота на хората, служейки за производство на биберони, ботуши, предпазни костюми и прочие. И така историята отново ни отвежда при Дънлоп и Мишлен които виждат именно тази гума като субстанция за производство на своите продукти, а както ще видим, по-късно на името на Гуудиър също ще бъде кръстено предприятие за производство на гуми. Погледите на всички се насочват към областта Путумайо, намираща се на границата между Бразилия, Еквадор, Перу и Колумбия. Именно там индианците открай време добиват каучук от бразилската хевея или hevea brasiliensis както е известна в научните среди. В селището Парао в продължение на повече от 50 години се събира по-голямата част от каучука на Бразилия и именно натам се отправят представители на Michelin, Metzeler, Dunlop, Goodyear и Firestone, които искат да закупуват големи количества от тази вълшебна субстанция. В резултат от това много скоро то нараства и към него е насочена нарочна железопътна линия с дължина от 400 км. Внезапно колониалното португалско правителство се сдобива с възможност да инкасира нови приходи и бизнесът с каучук се превръща с приоритетен. Хевеите в този район обаче са диви и растат хаотично, разпростирайки се изключително големи по площ райони. За да могат да бъдат обработвани, бразилските власти транспортират в доходоносните райони десетки хиляди индианци, с което обезселяват цели селища в Бразилия. Безогледната експлоатацията на индианците през този период е едно от най-тъмните петна в историята на страната.
От Бразилия в Далечния изток
Малки количества подобен каучук от местен вид растение се добива от подкрепяното от Германия Белгийско Конго. Истинската революция в добива на естествен каучук обаче е дело на англичаните, които ще започнат култивиран добив в няколко големи острова като Борнео и Суматра в Далечния азиатско-тихоокеански район.
Всичко започва като резултат от тайна операция на кралското правителство, което отдавна има намерения за планово насаждане на каучуконосни растения в английските и холандски колонии в Югоизточна Азия, където климатът е подобен на този в Бразилия. Един английски ботаник е командирован в Бразилия и под предлог че пренася опаковани в мъх и бананови листа орхидеи, успява да изнесе от страната 70 000 семена на хевея. Скоро в оранжерията за палми в кралската ботаническа градина в Кю Гардънс поникват 3000 грижливо засадени семена, чийто разсад е пренесен на остров Цейлон. След това порасналите фиданки се засаждат в Югоизточна Азия и по този начин започва култивираният добив на естествен каучук. И до днес въпросният добив е концентриран именно там – над 80% от естествения каучук се произвежда в Югоизточна Азия - в Тайланд, Малазия и Индонезия. Хевеите обаче са наредени в плътни редици на облагородена земя, а добивът на каучук е много по-бърз и ефективен от този в Бразилия. През 1909 година в този район вече растат над 400 милиона дървета и за разлика от експлоататорския труд в Бразилия добивът на каучук в Малая е пример за предприемачески дух – компаниите са организирани като съвместни акционерни дружество, чиито акции се предлагат на лондонската борса, а инвестициите имат изключително висока възвръщаемост. Освен това там добивът може да се осъществява през цялата година, за разлика от този в Бразилия, където през шестмесечния дъждовен сезон това е невъзможно, а работниците в Малая живият добре и са сравнително добре платени.
Бизнесът с добива на естествен каучук донякъде наподобява този на нефта – при тенденция за увеличаване на потреблението пазарът реагира като търси нови находища, респективно засажда нови плантации. Те обаче имат период за влизане в режим, тоест имат нужда от поне 6 до 8 години за да дадат първата си реколта преди да влязат в пазарния процес и да намалят цените. За съжаление синтетичният каучук, за който ще стане дума по-долу е един от малкото продукти на синтетичната химия, който не може да достигне някои от най-ценните качества на създадения от природата оригинал и го оставя без алтернатива. До ден-днешен никой не е създал адекватни субстанции, които да го заменят на 100% и затова смесите, използвани за производство на различни гуми се състоят от различни пропорции естествен и синтетичен продукт. Поради тази причина човечеството е напълно зависимо от плантациите в Азия, които от своя страна не са неуязвими. Хевеята е крехко растение, а бразилците още помнят времената, когато всичките им плантации са били унищожени от особен вид главня – по тази причина днес страната вече не фигурира сред големите производители. Опитите за отглеждане от други заместващи култури в Европа и Америка до днес са неуспешни не само по селскостопански, но по чисто технологични причини – заводите за производство на гуми вече са настроени да работят съобразно спецификата на хевеята. През Втората световна война Япония окупира районите, в които се отглежда хевеята и това ги принуждава да намалят драстично използуването на автомобилите, да започнат кампания за рециклиране и да търсят алтернативи. Химиците успяват да създадат група от синтетични каучуци и да компенсират недостига, но както казахме никоя смес не успява да замени изцяло качеството на естествения. Още през петдесетте години програмата за интензивна разработка на качествен синтетичен каучук в Щатите е прекратена и промишлеността отново става зависима от естествения.
Опитите на Хенри Форд
Но да не изпреварваме събитията - още през 20-те години на XIX век американците са обсебени от желанието си сами да отглеждат хевеи и не желаят да остават зависими от прищевките на англичаните и холандците. Индустриалецът Харви Файрстоун се опитва безуспешно да отглежда каучуконосни растения в Либерия, подтикнат от Хенри Форд, а Томас Едисън изразходва почти цялото си състояние за да търси други такива, които биха могли да виреят в Северна Америка. Човекът обаче, който претърпява най-голям крах в тази област е самият Хенри Форд. През 1927 година той финансира мултимилионен проект в Бразилия, наречен Фордландия – точно на това място където англичанинът Хенри Уикман успява да отмъкне семената от хевея, които дават началото на каучуковата индустрия на Азия. Форд построява цял град с улици и къщи, фабрики училища и църкви. Огромни площи земя са засети с милиони, докарани от Холандските Източни Индии, първокачествени сортове семена. През 1934 година всичко обещава успех на проекта. И тогава се случва непоправимото - главнята покосява растенията. Като чума, само за една година тя опустошава всичките насаждения. Хенри Форд не се отказа и прави втори опит, при това в още по-големи мащаби, построявайки още по-голям град и засявайки още повече растения.
Резултатът е същият и монополът на Далечния Изток като основен производител на естествен каучук се запазва.
След това идва Втората световна война. Японците окупират този район и поставят под огромна угроза цялото съществуване на американската гумена индустрия. Правителството започва огромна пропагандна дейност за рециклиране, но въпреки това страната продължава да изпитва остър недостиг на продукти за производство на гума, включително синтетични. Това, което спасява Америка, се оказва последвалото изключително национално съглашения и обединение около идеята за бързо изграждане на синтетична промишленост – в края на войната над 85% от производството на гума ще има именно такъв произход. Програмата струва на американското правителство колосалната за това време сума от 700 милиона долара и едно от най-големите инженерни постижения на нашето съвремие.
(следва)
Текст: Георги Колев