Bentley Continental GT, Ferrari GTC4 Lusso и Rolls-Royce Wraith Black Badge в едно
Венецът на еволюцията при двигателите с вътрешно горене безспорно се олицетворява и до днес от дванайсетцилиндровите машини. Но съвършенството може да се интерпретира по различни начини и нашата разходка с Bentley Continental GT, Ferrari GTC4 Lusso и Rolls-Royce Wraith Black Badge е ярко доказателство в тази насока.
Спомняте ли си думите в „White Wedding“ на Били Айдъл? Човек не очаква да открие дълбоки философски прозрения точно в текстовете на рокхитовете, но те определено не липсват и там... „Животът е пътешествие. По-добре е да не носиш твърде много багаж...“ Да, всички знаем, че изкушението може да бъде много силно – особено тогава, когато пътешествието ни отвежда на красиви места, където искаме да останем за по-дълго и да вземем нещо със себе си. Но и пътуването само по себе си може да бъде приключение, а част от него да премине зад волана на накой Gran Turismo с дванайсетцилиндров двигател. Какво по-голямо удоволствие – особено за хората, които считат това технологично творение за истинско произведение на изкуството и особено днес, когато границите между истинското изкуство и посредствената ширпотреба скаш все по-често се размиват.
Но не и при моделите на Bentley, Ferrari и Rolls-Royce. Обединяваща при тях е способността да бъдат представителни без да преекспонират своя безспорно внушителен характер. Ако това ви звучи твърде засукано, извинявайте. Може да се каже и другояче – в Rolls-Royce например знаят как да докоснат сетивата ви с памук – по-рядко в буквален смисъл и по-често под формата на фина кожа, която в случая е оцветена в ефирното „Charles Blue”. Преди да изпрати необичайния син нюанс по навик в онази част от съзнанието, предназначена за съхранение на спорни комбинации, човек трябва да отдели време и да се вгледа по-внимателно в този монументален автомобил. Да проследи главозамайващите линии, да свали изцяло стъклата на четирите странични прозореца и да се вглъби в контрастите между тъмния графит на лаковото покритие и въпросното нежносиньо.
Стартерът възкликва ангелогласно и отнякъде се понася тихия ромон на лежерно движещи се флуиди… Заслушвам се…от климатика е. 6,6-литровият гигант под дългото торпедо отпред също работи. Така поне изглежда... да, работи! Потегляме плавно и постепенно оставяме стреса на големия град зад гърба си, отправяйки се към планините на хоризонта. Въплъщаващата „духът на екстаза” Емили на носа отпред вероятно ги вижда още по-добре. Ако се питате защо благородната дама носи официални черни одежди, причината се крие в принадлежността на този Wraith към ордена Black Badge – сполучлив опит на британците да демонстрират леко по-тъмно нюансиран хумор, придавайки на елитното купе малко по-динамично поведение в завой и една идея по-мощно звучене на дванайсетцилиндровия турбомотор. Всъщност това не е съвсем точно, защото тук двигателят е получил разрешение просто да звучи, а не да регулира интензивността на тишината като останалите си колеги в RR. Разбира се, вокалните му изяви си придържат на ниво, в сравнение с което дори черните одежди на лейди Емили изглеждат твърде екстравагантно и в лек дисонанс с установения етикет.
Излизаме на магистралата и петата на десния ми крак потъва дълбоко във вълнения килим, докато с пръстите натискам педала чак до дъното. Носът с малката пластика на върха отпред почти не помръдват нагоре, но стрелката на Power Reserve циферблата пред мен наближава нулата. Очевидно почти всичките 632 коня са впрегнати и теглят, но лекото ръмжене на агрегата отпред не издава каквото и да било напрежение. 2,4-тонното купе се отправя плавно и могъщо към южния хоризонт.
Напълно според очакванията, моделът на Bentley добавя типичната за марката умерена доза драматизъм в това пътешествие. Принос в тази насока безспорно има и ябълковозеленото лаково покритие, но заслугите на по-ниското с 200 килограма тегло определено са по-сериозни. Същото може да се каже и за способностите на уникалния с W конфигурацията си шестлитров дванайсетцилиндров мотор, чийто максимален въртящ момент от 900 Нм е още по-внушителен от 870-те нютонметра на Wraith. Разбира се, не можем да пропуснем и приносът на развойното партньорство с братоведите от Porsche и тяхната Panamera, на ниското разположение на гигантския двигател, на осемстепенната трансмисия с два съединителя, на двойното предване, системата за контрол на колебанията на каросерията… Списъкът е доста дълъг.
Важното е, че всичко това помага за стремителното преодоляване на прохода Фернпас и буквално стопява усещането за физическа маса. Внушителните размери обаче се вездесъщи – също както и присъствието на двигателя, който с удоволствие демонстрира вагнеровата мощ на своя оркестър. Турбокомпресорите фучат като същински валкирии, хълцането при изпускане на налягането напомня жадния звук, с който зверовете поглъщат плячката си, а овалните изпускателни тръби добавят тъмни басови щрихи към цялостната картина. През цялото това време Continental е буквално в ръцете ти – с цялата прелест на малкия спортен волан, облицован с алкантара отвън и фина лицева кожа отвътре. Фантастично! Още по-впечатляващи обаче са реакциите на управлението с ясно дефинирана информация за увеличаването на ъгъла на завиване и необходимост от влагане на минимални усилия. Въпреки това човек получава директно през дланите си цялото познание за вида и профила на настилката, от което би могъл да се нуждае.
Вероятно отдавна вече сте разбрали, че крайната цел на нашето пътешествие е Италия. Наистина, то не е дълго, но ни отвежда безкрайно далеч. В един изцяло друг, малък и симпатичен свят, скрит в пазвата на големия. По склоновете на Доломитите снегът все още се е стопил, и въпреки че проходите между зашеметяващите отвесни канари отдавна са почистени и сухи, нешето трио преминава транзит.
Монументалните творби на Bentley, Ferrari и Rolls-Royce безспорно биха се чувствали като у дома си, а присъствието им би било подходящо допълнение към включения в световната съкровищница на Unesco пейзаж. Гигантските скални формации едва ли биха имали нещо против компанията на трите редки образци на световното автомобилостроене и с удоволствие биха послужили за уникален мизансцен за техните уникални. Но… може би следващия път. Тиози път (както и толкова много пъти преди това) крайната цел на приключението е езерото Гарда. Около него също има прекрасни планини и планински пътища – и в Трентино, и в Ломбардия ще намерите множество вълнуващи отсечки с драматични тунели и спиращи дъха гледки и завои.
Спокойствие? Andiamo!
Драматизмът е дълбоко, органично присъщ и за GTC4 Lusso. Вроден е, макар на пръв поглед да не личи под тъмносините одежди и необичайните за марката форми на каросерията. 20-цоловите колела също изглеждат скромни в сравнение с тези на спътниците му от Rolls-Royce (21) и Bentley (22), но моделът на Ferrari не може да се оплаче от липса на присъствие и осанка с дължината си от 4,92 метра и междуосието от 2,99 метра. Пропорционално погледнато, при него разстоянието между предния и задния мост е дори по-голямо от това при гигантския Wraith – съвсем точно става дума за 61% срещу 59%. Останалите основни съставки на италианската рецепта за автомобилен аристократ също си ги бива – централноразположен зад предния мост 6,3-литров V12 и седемстепенна трансмисия с два съединителя, която с цел оптимално разпределение на теглото е поставена на задния мост (Transaxle). Допълнителен механизъм, монтиран директно след колянови вал се грижи за осигуряване на базовото ниво на механично сцепление на GTC4 Lusso, който на високите предавки се задвижва само от колелата на задния мост.
Това е Ferrari и нищо италианско не му е чуждо. Особено динамиката на пътя, която е налице дори в позиция Comfort на малкия превключвател Manettino върху волана. Завоите се поемат с остротата на бръснач, категорично и с подчертана стабилност, за която допринася и актвното насочване на задните колела. Лекотата, с която дългият италианец снове по серпентините към Тиняле е направо изумителна. В режим Sport обаче нещата започват да излизат от рамките на шегата и да придобиват експлозивен характер – това се отнася за всичко, не само за двигателя със степен на сгъстяване 13,5:1. Реакциите му буквално пращят от нетърпение като петгодишно хлапе на щанда за сладолед и макар да отдаваме дължимото на брилянтните качества на италианските турбомотори, едва разходката в компанията на подобен атмосферен агрегат отваря сетивата за чудесата на висшето изкуство в тази област.
GTC4 Lusso наистина върви като пушка, но може да бъде и стресиращо като гърмежа на едрокалибрено оръжие. Но не и по отношение на превъзходното, абсолютно линейно разгръщене на мощността. 690 к.с. при 8000 об./мин – моторът с вътрешнофирмено означение F140ED и ъгъл между цилиндрите 65 градуса добавя точно по 11,594 к.с. при всяко завъртане на коляновия вал. И така до достигане на тавана от 8250 об./мин. Някъде след границата от 6000 веселбата прераства в кресчендо, което предизвиква трепет някъде дълбоко под лъжичката и кара скалите по пътя да ехтят, но дори и тази божествена мощ не може да стопи каймака на еспресото, което приготвят майсторите по брега на езерото.
Така и не остава време да погледаме през стъкления покрив, както и да похвалим забележителната за модел на Ferrari мултимедийна система. Подобнии неща само отвличат вниманието. Още по-малко ни се иска да разсъждаваме над въпроса защо електромеханизмът за регулиране на седалките на автомобил за 265 000 евро трябва да трака като стар железопътен вагон. Вместо това се концентрираме върху мотора и единствено върху мотора. Добре де, и върху феноменалните реакции на ходовата част. И преди всичко върху газта, волана и смяната на скоростите… И пак, и пак, и пак… До пълен световъртеж.
Плановете съществуват, за да се променят
С интензивността на слънчевите лъчи се увеличава и движението по пътищата. Променяме плана и поемаме отново на север, за да разсеем скуката по отсечките нагоре към Монте Бондоне. Тук дори достолепният представител на Rolls-Royce показва черните рога на Black Badge и се преобразява в ярко и наистина вълнуващо създание. Човек трябва да привикне малко с дистанцията, която автомобилът държи да поддържа спрямо водача, както и с дистанцията в отношенията между окачването и кормилната уредба, но нещата бързо си идват на мястото. Контролът над ситуацията е налице, бързината също, но над всичко цари особено усещане за спокойствие и липса на напрежение. Щурите игри са за другите. Ако всички на земята караха Rolls-Royce, нямаше да има нужда от знаци за ограничение на скоростта...
Автомобил за наистина дълги пътешествия. Дълги като живота, дори и с багаж. Пътешествия навътре в себе си, което започва още с натискането на бутона за затваряне на масивната врата. Eдва след прекачването в другите автомобили осъзнаваш каква шумотевица всъщност цари наоколо. При това не става дума само за звука на двигателя, а за целия ансамбъл от странични шумове. Въздушният поток насреща. Контактът на гумите с асфалта. Работата на окачването. Всяка автомобилна марка акцентира върху нещо от този контекст, защото подхожда и подчертава същината на нейните продукти. В Wraith всичко това липсва. Дори аудиосистемата никога не напуска фините граници на добрия тон независимо от усилията да объркаш напълно настройките на еквалайзера. За щастие настройките на дванайсетцилиндровия двигател са недосегаеми и непоклатими като британските традиции.
Как е възможно да съществува подобно изобилие от неща, които на практика липсват? Сложен въпрос, отговорът на който въобще не интересува атлетичния W12 под предния капак на Bentley Continental. Той се старае нищо да не ви липсва. За него е важно да можете по всяко време да ударите по масата – с джентълменска сдържаност, разбира се. Да бъдете в състояние да повишите яростно тон – естествено с предварително добре обмислени основания. Continental е пиршество на баланса с разбираема лека тенденция към динамичните изяви. Това е най-компактният и най-лек автомобил в тази компания, но иначе е безспорен авторитет – дори и в тази леко еклектична комбинация от елементи в блестящочерен пиано лак, декоративни панели от фина дървесина Liquid Amber и алуминий с обработена в познатия от часовниковите механизми от висока класа мотив Côte de Genève. При Ferrari няма много заигравки – като изключение може би следва да се посочат само подавачите на предпазните колани и отделният екран за спътника на водача,
За сметка на това този етап от нашето пътешествие принадлежи изцяло на GTC4 Lusso. Тук италианецът е наистина у дома си в буквалния и в преносния смисъл. Чувства се много по-добре от Wraith и с една идея по-добре от Bentley Continental. Радиусите на завоите биха могли да бъдат и още по-къси и прогресивни, асфалтът по планинските проходи спокойно може да е и по-прашен и с лошо сцеплението – няма никакво значение, защото GTC4 гледа на всичко това като на преодолимо предизвикателство. И със самочувствието на някой, който може да си позволи лек танц със задницата на излизане от завоя. Следва ускорение, пълнокръвно присъствие и неустоимо желание. И обороти… Обороти, които сякаш стигат до небесата.
„With a Rebel Yell”, както съвсем на място би казал Били Айдъл…