Това се случва рядко дори в холивудските сценарии... Подредените един до друг на тестовото трасе Ера-Лесин девет автомобила изглеждат като сюрреалистична мечта. Проверката на обещаната от производителите максимална скорост обаче няма нищо общо с фантастиката – пред вас е поредният напълно реалистичен тест на auto motor und sport…
Тъкмо тук auto motor und sport събра девет от най-бързите серийни автомобили в света, за да провери доколко изпълними по отношение на максималната скорост са обещанията на техните създатели. Veyron е само едната страна на монетата – от другата има още осем автомобилни мечти от плът и кръв. Aston Martin Vanquish S, Corvette Z06, Dodge Viper SRT-10, Ferrari 599 GTB Fiorano, Ford GT, Lamborghini Murcielago LP 640, Mercedes SLR McLaren, Porsche 911 Turbo. Всички те трябва да потвърдят на дело възможностите си под наблюдението на безпристрастната тестова апаратура на auto motor und sport, която специално за случая включва и стандартен GPS-прибор наред с функциониращата на базата на спътникови данни професионална система 2D, чиито разновидности се използват при всички единични и сравнителни тестове.
С външния си вид Aston Martin Vanquish S направо изкушава човек да му спести суровите изтезания. Британецът се откроява ярко на фона на агресията на останалите, демонстрирайки джентълменска сдържаност дори в S-версията с нейните по-стегнати амортисьори, по-директно управление, по-висока степен на сгъстяване и „по-късо” главно предаване. Имаме блестящ пример на класически Gran Turismo 2+2, в който липсва каквато и да било следа от състезателно напрежение, нервност или припряност. Но има мощ – ще я познаете по ръмжащата прозявка на събудения от стартера британски лъв под предния капак. Напълно в унисон с фините тапицерии от алкантара, външният рев прониква в интериора единствено под формата на мъркане на доволен домашен котарак. Подчертана мекота има и в маниера на потегляне на Vanquish S – явно теглото от 1,9 тона си казва думата дори на фона на шестте литра работен обем и максималния въртящ момент от 577 Нм.
Усилието обаче определено си заслужава! Няма човек, който да не изръкопляска при вида на перленобелия Aston, преминаващ с фанфарното звучене на 6500-те си оборота, навяващо мили спомени за класиката в моторните спортове. Островитянинът талантливо гъделичка дълбоките струни в душата на автомобилния ентусиаст и има извънредно силни карти за висока субективна оценка. Обективно измерените стойности обаче са друго нещо... Шестата предавка със сигурност би могла да понесе още някой и друг оборот на коляновия вал и в Нюпорт Панел следва да се погрижат за случая – при сегашното положение на нещата дисплеите на измервателната апаратура замират на числото 317 вместо на обещаните в проспекта 333 км/ч.
Горе-долу в тази зона са насочени и амбициите на Ferrari 599 GTB Fiorano. Човек не бива да се заблуждава от създадените от Pininfarina елегантни одежди - под тях се крие полупрофесионалната техника на Enzo. Подаването на ток към стартера бива последвано моментално от застрашителния блясък на зъбите на дванайсетцилиндровия цербер под предния капак, после ядното ръмжене постепенно заглъхва в пастта на изпускателната уредба, за да остане на втори план под формата на дрезгави звуци, предизвикващи доста неприятни опасения... Тяхната основателност се потвърждава светкавично при всеки опит да подразните звяра. Перфектно композираната стартова процедура помага на жадния за обороти късоходов двигател да се справи с потеглянето без никакви енергийни загуби, а 608-те нютонметра въртящ момент изтеглят Fiorano като на шега до 100 км/ч – времето от 3,5 секунди е с цели две десети под заводските данни и направо сензационно за доста тежичкия класически GT със задно предаване и разположен отпред двигател. Съединителят понася абсолютно безропотно и невъзмутимо увертюрата към главното действие на представлението. Кулминацията настъпва при 7600 об./мин, когато от дванайсетте горивни камери изригва крясъкът на всичките 620 к. с. Няма и не може да има човек, у когото да остане и капка съмнение в потенциала и бъдещето на атмосферния двигател след подобна пламенна пледоария. Нормалният процес на възпламеняване тук е заменен с непрестанна канонада от експлозии, пришпорваща с лудешко темпо карданния вал, свързан с вградената в задния мост трансмисия. Ексцесията приключва с адско кресчендо при достигането на малко под 8000 об./мин на седма предавка и еквивалентната на това постижение скорост от 335 км/ч.
На тази ексхибиционистична демонстрация на мощ вечният съперник от Сант’Агата Болонезе противопоставя смразяващия гняв, който блика от всеки атом на Murcielago. Явно дори всемогъщите властелини на пръстените от Инголщат не са успели да изкоренят стаената в италианската машина мрачна сила, защото последното творение на Lamborghini е най-демоничното от всички досега. Гъргоренето на 6,5-литровия V12 извира сякаш от дълбините на преизподнята и навява напълно основателни съмнения за механичната природа на творението пред задния мост на LP 640. Дали пък в мрака на разклонения под 60-градусов ъгъл блок не се крие нещо органично? Нещо живо и зло?
Ако в случая можем да говорим за злоба, то нейното спортно проявление следва да се търси в страхотното време от 3,4 секунди за справяне с дисциплината 0-100 км/ч. Не може да се отрече, че двойното предаване през цялото време следи изявите на 640-те коня и се грижи мощта им да се трансформира в динамика на пътя, а не във вредни емисии от изгарянето на едрогабаритни каучукови изделия, но може да се поспори дали наличието му дава желаното предимство на LP640 пред задвижвания само от колелата на задния мост Fiorano. Безспорно е едно – заразното зло на Lamborghini поставя кръвния враг от Маранело на мястото му, декласирайки го с 340 км/ч, съпроводени с триумфалния вой на дванайсетцилиндровата сирена при 7800 об./мин.
Италианската надпревара в червената зона на оборотите получава сух и авторитетен коментар от страна на Porsche 911 Turbo. В overboost режим двата турбокомпресора Borg Warner постигат налягане от 1,2 бара – предостатъчно, за да гарантират солиден масаж на гръбначните прешлени при старта на последното издание на щутгартския класик. Димът около колелата на част от участниците все още не се е разсял напълно, когато под строгия надзор на системата за перманентно двойно предаване живата легенда преминава границата от 100 км/ч и продължава да поддържа натиска във възходяща посока с все същата невъзмутимост и спокойствие. Тягата на 3,6-литровия боксерен мотор не отслабва дори при достигане на червената зона на оборотомера на шеста предавка, а дългите години еволюция и новата система за двойно предаване най-накрая са разрешили и един от основните проблеми на Turbo - актуалното поколение най-сетне може да се похвали с порядъчна стабилност при следване на праволинейна траектория.
Dodge Viper SRT-10 е първият по азбучен ред американец, който дръзва да се намеси в досега чисто европейското съревнование. Янкито залага на утвърдени похвати и не се кичи със скъпи високотехнологични украшения. Не му и трябва - метафоричното торпедо не е случайно, защото екземпляри като 8,3-литровия V10 се нуждаят от място, а при подобен работен обем е нормално да се очаква завидно ниво на мощността без прекомерно напрягане по отношение на степента на сгъстяване. Ясно и просто.... Има хора, които не биха пропуснали да споменат с неприкрит сарказъм наличието на агрегати от товарни возила в родословното дърво на двигателя на Viper, но подобни подигравки се стопяват като сладолед върху предния капак на американеца при първия досег с маниерите на гигантския V10. Реакциите наподобяват състезателна машина – подаването на газ бива последвано от подчертано опърничава нервност и внезапно яростно захапване с цялата бруталност, на която са способни 506-те конски сили и максималният въртящ момент от 711 Нм...
Човек трябва да притежава способностите на факир, за да обуздае дивата природа на усойницата при ускорение. 4,3 секунди от 0 до 100 км/ч могат да постигнат единствено пилоти, за които понятието контрол на сцеплението се изчерпва със задните гуми с широчина 345 милиметра. Полимерната каросерия вибрира в неравноделен такт под въздействието на изливащата се немилостиво върху карданния вал мощ на десетцилиндровия титан, а огромният потенциал на Viper буквално прониква през кожата. За съжаление твърде дългата шеста предавка се оказва безполезна в случая – теоретично с това предавателно число могат да се постигнат и 480 км/ч, но на практика аеродинамичното съпротивление цензурира значително по-рано подобни желания... На пета усойницата се чувства доста спъната, но все пак успява да постигне 298 км/ч.
Ford GT също забавя устрема си при преминаване на последна предавка, но на пета стрелката на оборотомера навлиза в червената зона чак след като скоростомерът достигне 330 км/ч. Постижението е повече от задоволително, а римейкът на легендарния GT 40 е запазил доста от неговия дух, внасящ изключително приятна нотка на носталгия в непрекъснато дигитализиращия се свят на суперспортните автомобили. Алуминиевата конструкция снижава теглото до приятните от гледна точка на динамиката 1595 килограма, а четириклапановата технология и мазането със сух картер са извели стария „Small Block” V8 на висотата на съвремието. 5,4-литровият мотор звучи достатъчно авторитетно още в басовия диапазон на ниските обороти, но нещата стават наистина сериозни с активната намеса на компресора Еaton, който с налягането си от 0,83 бара изстрелва дългоходовата машина в напълно нетипични за нея оборотни режими. Американският неокласик дарява водача с невероятен V8-саунд и своебразно пътуване във времето, потапящо го в неподправената атмосфера на надпреварите на Льо Ман през 60-те. Гърбицата в покрива на GT 40, предназначена да отвори място за шлема на пилота, вече не е необходима – височината, широчината и дължината на новия GT са нараснали с около 10% в сравнение с размерите на прочутия му предшественик.
При Corvette се е случило точно обратното и това се отразява изключително добре на динамичните му качества. Това важи в особена степен за суперспортната версия Z06, при която стоманената носеща рама е заменена с алуминиева конструкция, а делът на усилените с въглеродни влакна композити във външните панели на полимерната каросерия е значително увеличен. Двигателят е просто седемлитров V8 – без турбо, без механични компресори и без фокуси като променливо газоразпределение. Просто класически голям американски двигател, черпещ мощ от дълбините на своята внушителна кубатура.
На празни обороти 427-цата (числото обозначава работния обем в кубически инчове) звучи като будистки монах, мърморещ еднообразно сутрешната си мантра, но монотонното спокойствие скоро бива заменено с мощен тътен. Въртящият момент от 637 Нм при 4800 об./мин е безспорно внушителен, но не е кой знае каква изненада за мотор от този калибър. Далеч по-впечатляващо е достигането на невъобразимите за американски традиционалист 7000 об./мин, на фона на които недостигът от пет километра в час в сравнение със заводските показания от 320 км/ч е напълно пренебрежим.
Постижението на Mercedes SLR McLaren се разминава повече с обещаната от създателите му максимална скорост – вместо 334, германско-британската копродукция развива 324 км/ч. Като цяло SLR се разминава доста и с характера на своя прочут “доведен брат” McLaren F1, единствената относителна прилика с който би могла да се открие при максималната мощност от 626 к. с. SLR си остава чистокръвен Mercedes и своеобразен апогей на AMG-философията, в която повишаването на динамиката не се съпровожда непременно с отказ от лукса.
Натискането на стартовия бутон възпламенява тежък V8-ритъм, който би направил чест на всеки уважаващ себе си детройтски двигателостроител и се среща далеч по-рядко в околностите на Щутгарт. Особеният нюанс в случая е воят на механичния компресор IHI, чиито 0,9 бара налягане се трансформират във внушителен въртящ момент от 780 Нм и масивен натиск върху гръбначните прешлени, който не отслабва за миг чак до преминаване на границата от 300 км/ч. От тази гледна точка 1,8-тонната машина с петстепенна автоматична трансмисия може да се нарече най-лесният за обуздаване драгстер на света – подаваш пълна газ и готово! Малко са хората, чиито десен крак може да се похвали с прецизността и вещината на специално настроената ESP в дирижирането на авторитарния V8.
Моделът на Bugatti също не изисква виртуозни умения с десния крак – стига въпросният да е достатъчно тежък. Стрелката на специалния прибор за измерване на отдаваната моментна мощност не се отделя от максималното деление от 1001 к. с. по време на целия процес на ускорение, респ. изтласкване на немалката маса на задвижвания от четирите колела колос. Уникалната в съвременното серийно автомобилостроене мощ е сбор от усилията на шестнайсет горивни камери, осем литра работен обем и четири турбокомпресора. Всичко започва с кратка пауза, в която гигантският W16 поема въздух и продължава в невероятно траен и непрекъснат (благодарение на трансмисията с два съединителя DSG) натиск. Усещането, че чертите на лицето ти се разтичат назад, е уникално в автомобилната област и сравнимо единствено с чувството, което изпитват астронавтите при изстрелване от космодрума...
Устремът изглежда безграничен и не отслабва нито при 300, нито при 350 км/ч. Едва след преминаване на границата от 380 км/ч Veyron напуска паралелната вселена и се връща в реалността с нейните физически съпротивления и ограничения, а в момента, в който болидът навлиза в южния завой на Ера-Лесин, приборите отчитат максимална скорост от 402 км/ч. Четиристотин и два километра в час...
Текст: Маркус Петерс
Снимки: Ханс-Дитер Зойферт