При изворите на представата за Volvo като носител на здравина, сигурност и уют
Дойде време в нашата поредица „Ветерани на тест” да внесем нещо от прекрасния приказен свят и да поканим една филмова звезда от Швеция. Когато Volvo P1800 S пристига в Хокенхайм, баденското градче се превръща в шведско селце от книга на Астрид Линдгрен.
Късните седмици на март не са най-подходящо време за метеорологичен оптимизъм. В тази мъгливотъмна утрин собствената ми прогноза, че предстои лек пролетен дъждец, беше просто измита от проливния дъжд. И понеже през времето, докато се досетиш, че превключвателят с надпис „Fläkt“ управлява функциите вентилация и размразяване, страничният прозорец остава леко отворен, в кабината също ръми, но стъклата престават да се изпотяват. Чистачките са пример за умопомрачителна механика и сигурно притежават забележителни таланти. Чистенето на челното стъкло обаче не е сред тях и сега перата им безсмислено и флегматично размазват дъжда по прозореца. Дотук нещата изглеждат от добре по-добре.
За да се чувстваш като у дома си, би трябвало преди това да си бил някъде у дома си. На някои им се налага да търсят дълго време, докато открият колко далеч назад се корени това усещане за дом. А ние просто трябва да се качим в асансьора и да слезем до второто подземно ниво. Там, в бледата светлина на гаража, ни чака Volvo P1800 S.
Между другото, един такъв автомобил държи рекорда за най-много изминати километри. Ърв Гордън пропътувал със своя любимец над 4,8 милиона километра. Тъй че има смисъл да изберете за свой дом това Volvo. Когато през 1961 г. се появява на пазара, в заводите на фирмата все още произвеждат гърбавото 544, тоест Amazon, и първото си комби Duett. Това е ерата, в която се заражда онова усещане за Volvo, което всеки от моделите на марката носи в себе си и днес – усещането, че един автомобил може да бъде и твой дом, породено от надеждността, солидността и непоклатимия уют. Качваме се, вратите от шведска стомана се затварят плътно в ключалките си и ни изолират от всичко навън. Може би това обяснява и защо при Volvo нещата с кабриолетите никога не потръгнаха както трябва – подобно смесване между вътре и вън тук е неуместно, нещо като подводница с палуба за слънчеви бани.
Във Volvo са знаели това още през 1957 г., когато са започнали разработването на наследник на P1900 Sport Cabrio, чийто търговски успех след две години производство и общо 68 екземпляра се оказва повече от скромен. За дизайна на новото купе (Shooting Brake версията ES ще последва чак през 1970 г.) се грижи Пеле Петерсон, който е работил при Пиетро Фруа в Торино. P1800 възприема платформата на Amazon – така купето би трябвало да стане солидно и надеждно. Би трябвало. Но във Volvo решават автомобилът да се монтира от Jensen Motors. Каросериите от пресована в Шотландия стомана се превозват с влак до завода Уест Бромуич. Там без никакви проблеми успяват да не спазят нито едно изискване на Volvo за качество. 6000 екземпляра и три години по-късно от Volvo пренасят производството в собствения си завод Лундби край Гьотеборг и променят названието на P1800 S: S означава „произведен в Швеция”
Автомобил, който те приковава
Но преди да потеглим наистина, би трябвало да споменем нещо за усилията, които положихме, за да стигнем до ветерана. Обаждаме се на Volvo:
Може ли за „Ветерани на тест”...
„Пращаме червеното P1800 S.“
Автомобилът пристига в един слънчев мартенски понеделник и веднага се отправя по маршрута за измерване на разхода, за който се нуждае от 10,2 л/100 км и три впръсквания на оловна добавка.
И тъй, сега ще закачим тежкия като катинар заключващ механизъм на статичния колан за масивната метална скоба на централния тунел, с която сигурно би могъл да бъде повдигнат целият автомобил. Усещането е за прикованост, но и донякъде за сигурност. С изтеглен на един палец дължина смукач 1,8-литровият четирицилиндров мотор стартира още от първото завъртане на ключа и изпада в празен ход – толкова неравномерен, че се страхуваш да не би звукът да изрони мазилката от колоните на гаража. Първа предавка, отпускаме съединителя, купето подскача и влачейки шлейф от шумове, се насочва нагоре към ролетния портал, който бавно се навива нагоре. Излизаме навън, право в центъра на лошото време.
Има автомобили за хубаво време и има автомобили Volvo, чиито истински качества проличават едва в сърцето на бурята. Тогава усещането при пътуване е така приятно и уютно, както през някой слънчев ден в Булербю на Астрид Линдгрен. Точно сега дъждът шиба P1800 S. С подразбиращо се спокойствие, което рядко е присъщо на 52-годишни автомобили, той ни закарва на аутобана и там се бори с лошото време дотогава, докато то се предава.
Облаците се разнасят, а нашето Volvo продължава все така с уютните 120 км/ч по дясната лента на магистрала А 6, която се изкачва на запад по хълмовете на Крайхгау. Само на малкото по-стръмни наклони се налага да натиснеш за кратко съединителя и да побутнеш леко тънкото лостче, което стърчи от кормилната колона. Така се изключва икономичният оувърдрайв и моторът продължава да работи на четвъртата предавка от четиристепенната скоростна кутия с „къси” предавателни числа. Докато при Amazon зъбните колела трябва да бъдат намествани с дълъг като бастун лост, предавките на трансмисията M41 в 1800 S се превключват с късичък лост върху централния тунел.
Още е рано, когато пристигаме в Хокенхайм. Кратка спирка за гориво на бензиностанцията и основно измиване. После влизаме оттатък в Мотодрома. И понеже всичко е налице – класическото Volvo, пистата, времето и възможността – след претеглянето завъртаме няколко обиколки на леко мокрото трасе. О, това нещо напредва удивително добре, си мислиш, докато управляваш купето по завоите с тънкия волан. Кормилната уредба успява да комбинира слабовата прецизност с учудващо големи усилия за въртене. А долу в Зенке това Volvo дори поднася със задницата –.но само при ниска скорост, а над 30 км/ч започва да се плъзга, недозавивайки.
Как си, Саймън?
Връщаме се в бокса, където измерваме интериора, диаметъра на завиване (скромните 10,1 м), после скачваме кабелите на измервателната електроника. Когато GPS системата се свързва със спътника, изкарваме автомобила отново навън. Отначало установяваме незначително отклонение на скоростомера (три процента), после – доста значително ниво на шумовете (до 87 децибела, все пак толкова шумно е в кабината на витлов самолет).
Пистата вече е изсъхнала, тъй че можем да направим спирачните тестове. Ускоряваме до малко над 100 км/ч, натискаме бутончето и спираме с пълна сила, внимавайки да не преминем границата на блокиране. Като средна стойност от всички опити нашето Volvo спира след 47 метра. Това отговаря на отрицателно ускорение от 8,2 м/сек2 – съвсем добре за автомобил, който е на пътя вече над половин век.
В паузата, докато се движим към началото на правата, ще добавим, че седем от всички тези години нашето Volvo е преживяло като филмова звезда. Роджър Мур в сериала „Саймън Темплър” (ориг. „Светецът”, The Saint) шофира един P1800 в продължение на 118 епизода, понеже от Jaguar не дали E-Type.
Вече сме на трасето за измерване на ускорение. При старта гумите Vredestein изпищяват за кратко, когато купето на Volvo се устремява напред. От 2500 об./мин гласът на мотора се променя и от напрегнат става възмутен. Леко форсираният агрегат обаче ускорява тежащото само 1082 кг купе до 100 км/ч за 10,6 секунди, а 400-те метра са достигнати след съвсем здравословните 17,4 секунди. Сега трябва да наредим пилоните, между които P1800 ще изпълни слалома и смяната на лентата – клатейки се тромаво и със силно странично накланяне, но неутрално и без капризи.
Накрая купето бавно изстива в бокса, а слънчевите лъчи блестят по хромираните задни перки. Но вижте, вятърът е довлачил над полето тежки облаци. Дали не се заформя буря? Би било още по-красиво.
Текст: Себастиан Ренц
Снимки: Ханс-Дитер Зойферт