Три „крилати ракети”, мечта за американците от поколението на 70-те години
Бързи, шумни, с проста техника, но с мощни V8-двигатели, тримата представители на породата muscle cars ускоряват като ракети; със същото темпо растат и цените им на пазара за класически автомобили. Един полет с Dodge Challenger, Ford Mustang и Pontiac Trans Am и общо 920 к.с. по SAE.
На въпроса какво превръща един автомобил в истински muscle car Самуел Шнеебергер отговаря по швейцарски – без думи. Той закарва зеления си Dodge Challenger R/T до края на дългата само 395 метра самолетна писта, обръща с широка дъга, после ускорява със спокойно темпо до около 40 км/ч и внезапно подава пълна газ. В продължение на няколко секунди тежкото купе танцува горещ туист въпреки широките си задни гуми с размер 285. Тяхното пронизително свирене и метално твърдият звук на 7,2-литровата машина оформят музикалния съпровод на събитието и казват повече, отколкото може да се изрази с хиляда думи – да, този автомобил наистина има мускули.
Намираме се на пистата Flying Ranch в Тринген, кантон Люцерн, окръг Сурзее. Малкото, красиво разположено частно летище на майстора по фигурно летене Бруно Мюлер получава на места ново гумено покритие. Наред с Dodge Challenger R/T 440 Magnum таланта си да рисуват черни графики по асфалта демонстрират един Ford Mustang Mach 1 351, както и Pontiac Firebird Trans Am 455 Н.О.
Видът на автомобилите е пъстър и крещящ като на музикантите от “Джеферсън Ерплейн” по обложките на грамофонните им плочи. Трите muscle cars от началото на седемдесетте са стилно издържани автомобилни икони и едновременно с това ярки и шарени образци на поп-арта, чийто цветен дизайн би могъл да бъде дело на Анди Уорхол.
Днешните цени на американския пазар за употребявани muscle cars също предизвикват силни асоциации с поп-арт оригиналите на Роберт Раушенберг или Рой Лихтенщайн и още при добре запазените стандартни варианти се движат между 100 000 и 200 000 долара. Засега първенството принадлежи на един кабриолет Plimouth Hemi ‘Cuda от 1970 г., който на аукцион на Barrett-Jackson през януари миналата година достигна цена от 2,2 милиона долара.
В днешното увлечение на американците по muscle cars прозира носталгията по добрите стари времена преди Toyota Prius и дните на терора. Тогава – преди около 45 години – никой в Америка не се срамува да покаже открито и честно какъв ненаситен консуматор на гориво се крие под предния капак на автомобила му. Нашите три купета от Швейцария също не изглеждат като да са със слаби мотори – 440 кубически инча (7,2 литра) и 375 к. с. по SAE при Dodge, 351 куб. инча (5,8 литра) и 285 к. с. по SAE при Ford и 455 куб. инча (7,5 литра) и 335 к. с. по SAE при Pontiac. Картината се допълва от хромираните спортни джанти, спортните ивици отстрани и отгоре, различни спойлери, ауспух с две тръби, както и от зиналото гърло върху предния капак, през което влиза въздух за четирикамерния карбуратор.
Всички помпат мускули
Всеки от тримата автомобилни гиганти – Chrysler c Dodge и Plimouth, Ford с Mercury, както и General Motors с Chevrolet, Buick, Oldsmobile и Pontiac – от началото на 60-те години е имал в продуктовата си гама съответните спортни модели. Те са водели помежду си истинска война в три дисциплини: работен обем, мощност и време за изминаване на четвърт миля (402,3 метра) със старт от място, което е трябвало да бъде доста под 15 секунди. По-късно в премерването на сили се включва и American Motors с AMX и Javelin.
Трудно е да се определи кой от американските автомобилни концерни и с кой точно модел е открил ерата на muscle cars и често това е въпрос на вяра и предпочитания. Дали е бил General Motors с Chevrolet Bel Air Z11 от 1962 г.? Chrysler c Plimouth Savoy 426-S от 1964 г.? Или Ford с Galaxie 500 XL 406 от 1962 г.?
Със сигурност обаче се знае,че muscle cars или super cars, както са се наричали първоначално, почти винаги са били купета или кабриолети от средна големина (Intermediate Car), което за американските условия от края на 60-те години означава дължина до 5,2 метра. Техните масово продавани базови версии в повечето случаи са разполагали с редови шестак, докато потентните V8-машини са били запазени само за по-редките спортни варианти. Типични модели от този клас са Pontiac GTO и Dodge Charger R/T.
Понита с мощ на расови жребци
Доста по-късите и с това по-леки pony cars, като Challenger, Firebird или Mustang, са били особено подходящи в качеството на изходна база за създаване на muscle cars, като ходовата част, трансмисията, мостовете, предавателните числа и спирачките са били съобразявани с повишената мощност. С което отново се връщаме на малкото летище в Тринген – готови за излитане.
Започваме с Challenger R/T 440 Magnum и веднага щом сядаме зад волана с метални спици, започваме да се чувстваме като Ковалски в изпълнението на Бари Нюман, който напразно гони “точката на изчезване” Сан Франциско. Ковалски седеше в белия си Challenger винаги изправен, дори прегърбен. Сега вече знаем защо – големичкият волан е монтиран сравнително дълбоко от днешна гледна точка. Към това се прибавя и необходимостта да седиш изправен, за да обхващаш с поглед големия почти колкото двойно легло преден капак – и разбира се, черната кутия с въздушния филтър, разположена точно над карбуратора. Наричат тези кутии “шейкъри”, защото когато моторът работи на празен ход, те леко се тресат заедно с него.
С дрънчащ метален звук извънредно широката врата плясва на мястото си в отвора на каросерията. Нейната пластмасова вътрешна облицовка е с размерите на стиропорена опаковка за лампов телевизор, а писмените указания на арматурното табло за работа с отоплението сякаш са нанесени с машинка за етикети. Ако очаквате в този Dodge да цари атмосферата на Bentley, ще бъдете разочаровани. Познавачите обаче ще се зарадват да открият пълния комплект уреди с оборотомер и пистолетната ръкохватка на лоста за четиристепенната механична трансмисия. И двете, разбира се, не се предлагат в кроткия базов Challenger, чийто редови шестцилиндров мотор развива 145 к. с. по SAE.
Когато управлявате Dodge, второстепенните швейцарски пътища отначало ви изглеждат ужасяващо тесни, но после нещата тръгват добре, дори много добре. Голямото купе притежава послушни, подходящи за всекидневието маниери – стабилното движение в права посока, прецизността на управлението, мекото и еластично поемане на газта от двигателя с големи бутала са повече от приемливи за едно 36-годишно спортно купе. Това също е типично за един muscle car – автомобилът безропотно понася бавните разходки, дори прословутите американски “обиколки за сандвичи”.
Pontiac Firebird Trans Am 455 Н.О. изглежда значително по-модерен, когато бъде сравнен пряко с Challenger и Mustang. Той не притежава тяхната широка радиаторна решетка, приличаща на жадна за свеж въздух отворена паст, и предлага ергономичност, която изглежда убедително дори и днес. Идеално позиционираният кожен волан например е малък и приятно грубоват. Въпреки ниското положение на седене водачът вижда добре целия капак на мотора, кутията на “шейкъра” и разбира се, пътя, тъй като пластмасовото арматурно табло заема малко пространство и дори блести с истински полиран алуминий.
С Т-образния скоростен лост четирите предавки се сменят прецизно и меко като по масло. Просто удивително, след като върху зъбните колела на трансмисията действат 335 к. с. по SAE и 556 Нм при 3200 об./мин. Това, че Pontiac се държи в завоите най-добре от трите автомобила, се дължи не само на широките гуми и на обстоятелството, че собственикът е свалил каросерията по-ниско, намалявайки просвета с 40 мм спрямо серийния модел. Другата причина е сравнително малкото тегло на двигателя – с монтирането на “биг блок” натоварването върху предния мост на Trans Am се увеличава само със седем килограма, докато при Dodge допълнителната тежест е около 70 килограма.
Когато собственикът на Trans Am Роже Болигер седне зад волана, 1600-килограмовата машина се понася толкова буйно по завои и баири, сякаш се возим в Alpine 1300. Значително по-обширното пространство около краката и лактите, гръмотевичният рев на V8 мотора и накланящият се надясно при подаване на газ “шейкър” обаче свидетелстват еднозначно, че се намираме в muscle car.
Порасналият Mustang
Подобни доказателства притежава и Ford Mustang Mach 1 от 1971 г. на Ролф Хофер – и те проличават дори още докато автомобилът е в покой. Червената ракета с матовочерен капак на двигателя, заден спойлер и твърди външни щори прилича на претърпял оптичен тунинг Ford Capri. Всички монтирани по нея части обаче са оригинални предложения на производителя.
За поколението на големия Mustang от 1971 г.освен това е характерна може би най-полегатата задна част на всички времена, която е наклонена под ъгъл само 14 градуса, изглежда почти като комби и на жаргона на създателите на модела се нарича “спортен покрив” (Sportsroof). Тя притежава малък капак за багажника, свързан с тъмната, приличаща на пещера задна част на купето. Наред с този вариант Ford е предлагал триобемно купе, наречено Hardtop, и кабриолет. Mach 1 се е произвеждал само във версия Sportsroof и в него са монтирали серийно двигателя V8 Cliveland с обем 351 куб. инча (5,8 литра) и мощност 285 к. с. по SAE.
През ниското челно стъкло водачът гледа към черния преден капак, а някъде далеч напред може да види и едно петно от пътя. Разширяващото се нагоре пластмасово арматурно табло допълнително стеснява зрителното поле. Големите кръгли циферблати поглеждат със страхопочитание от долу нагоре към смелия човек зад волана. Почти идентичен вътрешен дизайн откриваме в Corvette C3, а и в германския Ford Taunus от 1970 г. – вероятно не става дума за случайност.
Тук естествено идва изгарящият душата въпрос – дали 5,8 литра работен обем са достатъчни за участие в лигата на muscle cars? Отговорът е съвсем еднозначно “да”, тъй като Mach 1 тежи само 1435 килограма и разполага с гигантския въртящ момент от 520 нютонметра при 3400 об./мин. С помощта на четиристепенната си трансмисия с “къси” предавки червеният великан спринтира от 0 до 100 км/ч за 7,5 секунди и при това издава неподражаем V8 звук, една ода на грубата сила, която извира от тъмните подземия на напомнящата комби задница и дълго време отеква в околното пространство. Много благодарим и смятаме, че доказателството е напълно достатъчно.
Драматичният залез
Въпреки жизнерадостното си цветово оформление червеният Mustang Mach 1 е един трагичен герой. Под дългия му преден капак и занапред е трябвало да бъде монтиран доставяният по желание мотор с обем 429 куб. инча (7,1 литра), без водачът да е принуден поради липса на място да се примирява с отсъствието на сервоуправление, както е било при предишните модели. Само че Mach 1 от 1971 г. е последният Mustang, доставян от Ford с двигател “биг блок”.
Същото се случва през 1971 г. с Dodge Challenger R/T , докато Pontiac успява да съхрани “биг блок” в Trans Am чак до 1979 г., но тогава 6,6-литровият мотор е останал само със 180 к. с. по DIN. По-строгите разпоредби за защита на околната среда, високите тарифи за застраховане и порасналите цени на бензина стават причина за внезапния край на ерата на muscle cars. Дори да се завърнат, те никога няма да са същите и може би именно неподправеният оптимизъм, който излъчват, ги прави толкова ценни днес.
Текст: Ханс-Петер Худек
Снимки: Росен Гарголов