За непримиримия характер и упоритостта на един изключителен конструктор
През 1882 г. в тих дом на улица Таубенхаймщрасе 13 в германския град Канщат се нанася един загадъчен господин. Към близката до къщата оранжерия е пристроена работилница, а в градината са прекарани газопроводи. Дни наред каруци разтоварват сандъци и бурета, ламарини, стоманени телове и месингови тръби. След това в продължение на месеци през затъмнените стъкла се виждат единствено хвърчащите при рязане на метал искри и се чува характерният шум от заваряване. За мнителните съседи тази тайнственост навява мисли за нещо опасно и незаконно, в резултат от което една нощ в работилницата се промъкват двама агенти на кайзеровата криминална полиция. Това, което виждат обаче, не им говори абсолютно нищо. Под слабата светлина на фенера те забелязват разхвърляни метални тръби, всевъзможни железарии и някаква малка и много странна машина, поставена на масата в работилницата. Очевидно е, че зад закритите стъкла не се извършва нищо конспиративно, но булото на мистериозността си остава и агентите не могат да напишат нищо смислено в доклада си. Създателят на мотора обаче знае какво да запише в своя дневник: „това е първият бързооборотен двигател в света, предназначен за превозно средство. Той има един цилиндър, карбуратор с повърхностно изпарение на бензина и запалване от нажежена тръба наместо факела, използван при досегашните мотори. ” Авторите му се наричат Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах.
Като всеки гениален творец роденият на 17 март 1834 г. в Шорндорф, Даймлер, е малко странна персона. За цюрихския професор Франц Роло „непрекъсната мисъл за слава и облаги означава незачитане на интересите на фабриката. Може би така изглеждат нещата отстрани. Всъщност Даймлер е далеч по-многопластова личност, а вникването в мисълта на човек, който иска на всяка цена да реализира своята идея е наистина трудно разбираемо за обикновените хора. Ако борбата със закостенелите твърди глави в името на усещането за принадлежност към някаква мисия приключваше с изпълненото с толерантност съобразяване с другите, прогресът на човечеството щеше да далеч по-бавен. Това което се случва с Даймлер е нагледен пример за последното, а личността на неговия колега Карл Бенц ясно изразява факта че толерантността в подобни случаи не работи. И ако чувствителния и вглъбен в единствено в техническата страна на творението Бенц не се беше оженил за доста оправната Берта Рингер, пътуването му най-малко щеше да е доста по-дълго. За да разберем душевността на тези убедени в своята мисия творци на инженерното изкуство трябва обаче да се върнем малко назад в историята.
В края на шейсетте години на XIX век един друг изобретател с името Николаус Аугуст Ото след десетилетие упорито проби и грешки най-после успява да създаде адекватен действащ прототип на своя четиритактов двигател с вътрешно горене и на световното изложение в парижкото Марсово поле представя своя мотор със сгъстяване на сместа. Какво е учудването на експертната комисия, когато след няколкочасова работа установява, че моторът на Ото е изразходил едва една трета от горивото, необходимо за извършване на същата работа от двигателя на Льоноар. След като внимателно проверяват машината за скрити шмекерии и след като се убеждават, че икономичността й е съвсем истинска и се дължи на ефективния процес на работа, специалистите единодушно й присъждат първата награда, а за постижението си Ото получава златен медал, признание и предложение за договор от фабриканта Ойген Ланген. Така е поставено началото на фирмата Deutz. Разполагайки с достатъчно средства, осигурени от Ланген, който управлява печеливш бизнес за производство на захар, новият машиностроителен завод започва производството на стационарни двигатели, а развойната му база се занимава с усъвършенстването и подобряването на моторите. За гориво тези машини използват светилен газ, който междувременно доста е поевтинял в резултат от нововъведенията на няколко химици. Но през 1874 г. правото над патента на четиритактовия двигателят на Ото изтича и амбициозният Ланген решава, че е дошло време за решителни крачки напред в развитието на предприятието. Той изгражда цял екип от способни инженери – за шеф на конструкторското бюро е назначен талантливият Вилхелм Майбах, а на поста технически директор застава един наистина изумителен човек. Той има висше образование и притежава значителен опит в областта на топлинните машини, защото се е занимавал с проектиране и строителство на парни локомотиви в машиностроителната фабрика в Карлсруе. Името му е Готлиб Даймлер, а появата му в заводите Deutz се оказва нож с две остриета...
Враждата на Ото и Даймлер
Нож с две остриета, защото още с първите срещи между Ото и Даймлер започват да припламват искри, които прерастват в непримирима вражда. Даймлер се надява, че с помощта на дружеството Deutz ще съумее да реализира грандиозните си планове да конструира компактен и бързооборотен в сравнение с тромавите машини на Ото двигател, с който да задвижи превозно средство и който за целта ще използва някакво течно гориво. Ото пък смята, че Даймлер прекалено нахално се е намесил в управлението на фирмата и при всеки повод дебело подчертава, че Той е основателят на тази компания. Ото отнася проблема до управителния съвет, но за негово учудване членовете реагират доста равнодушно и вяло на казуса. Разочарован от колебанията им, Ото с месеци не се мярка в завода, с което пък съвсем развързва ръцете на „съзаклятниците” Готлиб и Вилхелм, давайки им възможност да проектират и конструират на воля двигатели с течно гориво. Радостта им обаче трае кратко, защото скоро от амбициозните им проекти все пак започват да се дразнят и членовете на управителния съвет. „Даймлер все още се лута по страничните пътеки на техниката и недооценява голямата повеля на времето“ обявява Ланген и по този начин слага край на амбициозните проекти на талантливите конструктори. Ръководителите на компанията безцеремонно обявяват, че няма да харчат пари за подобни прищевки и заявяват ясно, че предпочитат гарантираните печалби от производството на стационарни машини, захранвани със светилен газ. В резултат от това решение Ланген спира финансирането на проектите на Даймлер и вежливо го отстранява от предприятието с формалното предложение да основе филиал в Петербург – тоест достатъчно далеч от Германия, за да не може да се меси в делата на фирмата. Гордият Даймлер естествено отказва и решава да създаде собствено предприятие, като привлича за новото си начинание и приятеля си Вилхелм Майбах. Даймлер вече разполага с необходимите средства – от краткия си престой в Deutz той си отива с пакет акции на стойност 112 000 марки, които само за финансовата 1882/83 г. му донасят 96% дивидент. Самият Майбах пък получава от него апетитно предложение – 3600 марки годишна заплата в новооснованото предприятие и дял от капитала на дружеството.
Вече напълно самостоятелни, двамата ентусиасти могат да се заемат със задачата да конструират лек високооборотен двигател за превозно средство. След дълги размишления конструкторите решават в ролята на течно гориво да влезе лигроинът – нефтена фракция, малко по-лека от керосина, но малко по-тежка от бензина. Това е преломният момент, в който някой се досеща да използва гориво, получено от нефт.
Пътят към първото превозно средство
Даймлер започва живо да се интересува от разработките на тази тема. Разбира се, той не е единственият, който открива по библиотеките изследвания, разкриващи факта че нефтът е многокомпонентна течност и не съдържа само едно химично съединение, а различни субстанции.
Въпреки многочислените нововъведения и технологии, създадени до края на века, фабриките на Ото и Ланген упорито продължават да ползват за захранването на стационарните си машини светилен газ. Даймлер и Майбах от своя страна продължават опитите си да конструират возило с автономно задвижване. Експериментите за захранване с лигроин и керосин се оказват неуспешни и Даймлер и Майбах се насочват към бензина, който по това време се продава в дрогериите и строителните магазини и служи най-вече за разтворител. Тъй като той се изпарява по-лесно и както впоследствие ще се окаже, притежава и някои други химически качества, необходими за горенето в двигателя, оттук насетне двамата конструктори решават, че именно бензинът ще захранва техните прототипи. Окончателното гориво за бъдещия автомобил е открито. Въоръжен вече с немалко познания за горивата и техниката, Даймлер започва своите разработки за създаване на превозно средство, задвижвано от двигател с вътрешно горене.
През 1885 г. Готлиб Даймлер поставя мотор, разполагащ с мощност от 0,5 к. с., на нарочно изработен за целта усилен велосипед и получава патент за първия в света мотоциклет. Замислите на Даймлер обаче не свършват дотук. Той се обръща към кайзеровия дворцов доставчик на каляски с молба да построи за него специално подготвен модел и когато получава прекрасното творение, без колебание му поставя един от своите двигатели наместо да впрегне пред капрата коне. Първият (а може би не съвсем, както ще видим след малко) четириколесен автомобил е изпробван на 4 март 1887 г., а след четири седмици по река Некар близо до Бад Канщат се появява и първата моторна лодка, задвижвана от същия мотор. През 1889 г. за международното изложение в Париж Даймлер изработва още по-сложен автомобил, този път с двуцилиндров двигател – моделът Daimler Stahlradwagen вече разполага с мощност от цели 1,6 к. с. и оттук насетне нищо не е в състояние да спре еволюцията на двигателя с вътрешно горене и автомобила.
Техническият прелом обаче настъпва през 1893 г., когато Вилхелм Майбах едновременно с унгарците Донат Банки и Янош Чонка създава нов вид карбуратор – усъвършенстван вариант на устройството, в което течният бензин се превръща в пара. Той разполага с малки отвори за фино разпрашаване, наречени жигльори, а много скоро след това използваният за запалване на сместа открит пламък в първите мотори е заменен със специална нагорещена до червено тръбичка. Истинската революция в конструкцията на ДВГ идва в мига, когато известният конструктор и предприемач Роберт Бош изобретява магнетното запалване, генериращо високо напрежение, и запалителната свещ. Оттук насетне прогресът е толкова бърз, че още през 1899 г. четирицилиндровият Daimler Phoenix вече разполага с мощност от цели 23 к. с.
И така – блестящата идея на Даймлер е реализирана, а горивото е открито. Сега идва ред на следващия етап – конструкторът трябва да докаже правото на съществуване на своите возила, както и да намери партньори за производство и пазари за пласиране на продукцията. В това отношение много ценна е помощта на един автомобилен ентусиаст от Ница – крупният австрийски търговец и дипломат Емил Йелинек. От 1898 г. той продава автомобили на фирмата Daimler, а през 1900 г. се обръща към нея с примамливо предложение, подплатено със солидна и жизненоважна за предприятието сума. Става дума за договор за закупуването на 38 нови автомобила на обща стойност 550 000 златни марки. В договора се включва условие Йелинек да получи пълни търговски права за Даймлеровите автомобили за Австро-Унгария, Франция и Америка и колите да бъдат кръстени с прякора на една от дъщерите на Йелинек – Мерцедес.
Сделката е съдбоносна за фирмата и бележи триумфа на упоритостта на германския конструктор. За съжаление Готлиб Даймлер няма щастието да изживее радостта от успеха, защото умира месец по-рано. Йелинек става член на управителния съвет на Daimler Motoren Gesellschaft, а през 1902 г. Mercedes се регистрира като запазена марка. Една звезда с три лъча изгрява на небосклона (символ на идеята за моторизиране на земята, във въздуха и водата)
Текст: Георги Колев
Снимка: Daimler AG/Рисунка Ханс Лишка