Автомобилът, качил на колела следвоенна Франция, днес е култов класически модел
Въпреки тънките си като хартия ламарини, хилавото моторче и пословичното си нежелание за борба с корозията повече от седемдесет години след своята поява „грозното патенце” все още буди романтика в скованото от лед сърце на Homo Sapiens Technicus.
Топлият порив на летния вятър весело прошумолява през купето, подминавайки навития като килим винилов покрив на Citroën 2CV. Прозорецът на водача е „леко открехнат”, а ръката му лежи отпусната върху рамката. Наближава следващият завой и лявата длан на шофьора механично посяга към големия, отвесно разположен волан. Само след секунда автомобилът чевръсто поема по някоя странична пресечка на пътя. Макар отстрани наклонът на каросерията да изглежда заплашително, ниско монтираният двуцилиндров боксерен двигател не позволява ситуацията да излезе извън контрол.
Превърналият се в автомобилна легенда модел на Citroën отдавна не се произвежда. Но всички негови собственици – бивши и настоящи – таят в себе си подобен мил спомен за прехвърлилия 70 години, но неостаряващ френски „паток”. От една страна, той беше редуциран до най-същественото – обект на четири колела. Возията му обаче можеше да се сравни и с носеща се върху пухкаво облаче рикша, а навиващият се покрив, откриващ неповторим изглед към небесата, стана муза на цяло поколение хипита песнописци.
По значимост Citroën 2CV за французите е онова, което германците виждат в „костенурката” на Volkswagen, италианците свързват с Cinquecento, а британците – със своето Mini. Автентичният тембър на неговия мотор можеше да бъде разпознат от километри. Обикновено щом видеше стръмнина, високооборотният боксер упорито се заинатяваше и дори умелата работа с извития като бастун скоростен лост, стърчащ от средата на арматурното табло, не променяше нещата съществено. Затова пък собствениците на deux chevaux бяха безкрайно благодарни на конструкторите за разположението на въпросния лост – в непосредствена близост до коляното на пътуващата вдясно млада дама. Уви, двайсет и деветте конски сили на двигателя бързо изчерпваха потенциала си и приканваха към търпение не само „щастливеца” зад волана, но и всички останали, които го следват в колона.
Седалките на „патока” са поставени на минимално разстояние една от друга. Затова, веднъж заел позиция в автомобила, човек почти несъзнателно се пресяга и отваря прозореца до себе си, за да освободи пространство поне за своя лакът. Потегли ли обаче необикновеното возило, обитателите му изпадат в състояние на нещо като безтегловност. Причина за това е гениалното независимо окачване, способно да заглади и най-безобразните бабуни. Друга негова заслуга е моменталното разчупване на леда между членовете на екипажа – всеки собственик на 2CV от мъжки пол например поне веднъж е поемал твърде самоуверено по виеща се надясно пътна отсечка. Вследствие на това заради силния наклон на каросерията, седящата до водача обаятелна госпожица веднага полита в обратна посока, за да бъде спряна от неговото стабилно рамо само миг по-късно.
Автомобилът като философия за живота
През миналия век хората разбират модела на Citroën не само като технологична концепция, но и като символ на определена житейска нагласа. Първият рекламен проспект на 2CV свързва автомобила с усещането за свобода (Libertе).
Историята на днешния ветеран започва с поставянето на една необичайна задача. През 1934 г. генералният директор на Citroën Пиер-Жул Буланже възлага на своя главен конструктор Андре Льофевър проектирането на „изгодна автомобилна платформа, способна да превозва двама селяни, обути в ботуши, плюс чувал с картофи или малка бъчва вино, постигайки максимална скорост от 60 км/ч.” Допълнително изискване за комфорт е сигурното транспортиране на кошница с яйца дори по неукрепени полски пътища.
Развойната дейност на първия френски Volkswagen започва под шапката на проекта TPV, или Toute Petite Voiture (съвсем малък автомобил). Началото на Втората световна война обаче принуждава Citroën да унищожи сглобените 250 прототипа заради проявения от германците интерес. Само няколко бройки са заделени настрана. Едва през 1994 г. три от тях бяха открити в отлично състояние в хамбара на замък в Нормандия по време на неговото реставриране. За днешния любител на автомобилите каросерията им прилича на колибка, набързо скърпена от гофрирана ламарина. През 30-те години на XX век икономиите налагат отпадането на втория преден фар и стандартния стартер – ето защо запалването на двигателя първоначално изисква завъртане на манивела. Преданието гласи, че на въпроса на свой служител за липсата на стартер шефът на Citroën отговорил лаконично: „Автомобилът е предназначен за хора от провинцията, а всички те са женени и имат съпруга, която да развърта манивелата.”
Скромен старт
На 6 октомври 1948 г. на автосалона в Париж французите представят основно преработена версия на TPV, чийто двигател разполага с въздушно охлаждане. Тъй като тогава покривът и багажникът на автомобила все още се отварят като рибена консерва, един от присъстващите журналисти най-сериозно се осведомява дали отварачката за консерви е част от серийното оборудване.
Реакциите на френската публика след представянето на прекръстения на 2CV дебютант (deux chevaux vapeur – френска данъчна единица, буквално „два парни коня”) са по-скоро сдържани. Вярно е, че макар да жадуват за повече „кончета” под капака, обикновените хора от онези времена биха приели като благословия всеки автомобил. Какво да се прави – в първия момент на публичност за непретенциозния дребосък публиката разпознава в него обикновената тиква, но не и позлатената каляска, в която е писано той да се превърне по-късно.
За щастие, скоро предимствата на 2CV се оказват твърде убедителни – въпреки неубедително изваяната външност. Серийното производство започва през 1949 г., а сроковете за доставка бързо достигат шест години, понеже дефицитната по онова време стомана се пази почти изцяло за държавната компания Renault. Селските лекари, пътуващите търговци и свещениците са привилегировани в разпределението на продукцията, чийто обем през 60-те вече възлиза на 150 хил. екземпляра годишно.
Някъде по това време става и вълшебната трансформация на „патешкия” имидж на модела. Аналогично на VW Bus предназначеният за селските региони на Франция 2CV се превръща в култов обект за движението на хипитата и противниците на атомната енергия. Ококореното автомобилче става любимец и на всички студенти, защото демонтиращите се седалки не само вършат чудесна работа за пикник, но позволяват транспортирането на мебели, музикални инструменти и какво ли още не. Ниските разходи за поддръжка и несравнимото кабрио усещане допълват перфектната за всички пацифисти комбинация.
Френският народен автомобил
В немскоговорещите страни колата се сдобива с прякора Ente (патица), вероятно след като един холандски журналист прави аналогия между нея и Грозното патенце от едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен. Англичаните също възприемат този прякор, наричайки автомобила ugly duck. В своята родина пък 2CV най-често е назоваван deuche или deux-pattes (фр. двойната лапичка). В Италия и Испания е възприет непълният превод на deux cheveaux (фр. два коня), затова моделът бива наричан due cavalli и dos caballos.
Значителният просвет и техническата простота на конструкцията пък правят Citroën 2CV идеален за лагеруване, риболов, че и за по-сериозни експедиции. Неудържимият порив на младите към свобода и приключения е вплетен умело от френската марка в PR кампания, състояща се от няколко организирани пътешествия. В началото на 70-те върволица от автомобили поема от Париж за Кабул на дистанция от 16 500 км; 1971 е годината на „излета” до Персеполис и обратно до френската столица (14 000 км); последен остава „керванът” от Кот д'Ивоар до Тунис (8000 км) малко по-късно.
В продължение на четири десетилетия Citroën усъвършенства „грозното патенце” на няколко етапа: през 1964 г. например пантите на предните врати се преместват в предните колони на каросерията. През 1966 г. е поставен трети страничен прозорец, а четири години по-късно са монтирани и първите предпазни колани. Мощността на двуцилиндровия двигател се повишава неколкократно и от 9 к. с. (375 куб. см) в първата модификация достига 29 коня в 2CV6 (602 куб. см). С това „патето” попада сред малкото автомобили, чиято мощност се утроява в хода на целия им производствен цикъл. Затова не бива да ни учудва, че последните изпълнения на модела постигат максимална скорост от 120 км/ч, при положение че първите с мъка са развивали 70.
Вечното пате
Първата петролна криза от далечната 1973 година връща отново в играта иначе морално остарелия ветеран и така 2CV неочаквано изживява възраждане. Новите предписания за сигурност и състав на отработилите газове обаче скоро му подрязват крилцата. Така през 1981 г. се стига до специалното издание с двуцветно лакирана каросерия Charleston, което година по-късно е пуснато в серийно производство заради невероятния интерес на публиката.
Затварянето на завода в парижкото предградие Льовалоа през 1988 г. предизвестява сбогуването с „патето”, което дотогава е слязло от поточната линия близо четири милиона пъти. Монтирането му обаче продължава до 27 юли 1990 г. в Мангуалде, Португалия. В основата на това решение са твърде скъпото производство и неприятностите, които вече създава ниското ниво на безопасност. При по-високи скорости вратите на „патето” започват да хлопат, а при дъждовно време салонът се пълни с вода. Проблем е и твърде лошата защита на каросерията срещу корозия. Пасивна сигурност при пътнотранспортно произшествие, от друга страна, практически не съществува. Злобните шеги за модела гласят, че в момента на катастрофата автомобилът или все още не е пристигнал на местопроизшествието, или от него вече не е останало нищо. До 1981 година и четирите спирачки на автомобила ползват барабани, което също е недостатък и потенциална заплаха за пасажерите.
Нито един от наследниците на 2CV – Ami, Dyane 6, LN и Visa – не постигна зашеметяващия успех на „грозното патенце”. Все пак изведените от deux chevaux деривати – лекотоварното изпълнение, високопроходимият Mehari и задвижваната от два мотора Sahara – също заслужават да им се отдаде почит.
Текст: Теодор Новаков
Снимки: Райнхард Шмид, архив