Легендарният малък френски модел гостува във „Ветерани на тест”
Решихме да отпразнуваме 70-годишния юбилей на Citroën 2 CV, като го поканихме да участва в нашата толкова любима рубрика „Ветерани на тест“. А когато „грозното пате“ се устреми напред, дори конусите по изпитателното ни трасе се разтреперват панически...
Тук, долу, в подножието на планината, настроението все още е на шест. През навиващия се покрив в купето навлиза най-доброто от есенната версия на лятото, която цари навън. Това над Шварцвалд скупчващи се дъждовни облаци ли са? Ооо, я стига песимизъм, в ден като този всичко, ама абсолютно всичко, трябва да мине както трябва, мисля си аз, докато поемам по пътя, който се изкачва по възвишението с 18-процентов наклон. Преди да потегля на това пътуване, изпаднал в жизнерадостна еуфория, се видях с колегата Хайнрих. Който според мен е ходил тайно на курсове по потушаване на еуфорични настроения: „Да изкачиш връх и да издъхнеш отгоре му, определено не е голямо изкуство!“, отбеляза той кисело. Между другото, мисълта не е негова, а на Райнхолд Меснер, един от най-великите алпинисти в историята. Трябва да си призная, че тази крилата фраза си я бива, още повече, че човекът с положителност знае това-онова за оцеляването в планински условия.
От друга страна, през последните 70 години 2CV не е преставал да се впуска във всевъзможни приключения – моделът успешно е прекосил пустини и цели континенти. Пък и този автомобил вече е твърде стар, за да се отказва пред някакви си дребни спънки. Натискам съединителя, двуцилиндровият мотор заръмжава сърдито, включвам на първа, отпускам съединителя. „Грозното пате“ потегля безстрашно напред!
Чакането си заслужава
Всъщност опитите ни да се доберем до този модел, за да го включим в рубриката „Ветерани на тест“, започнаха още преди повече от година. Междувременно обявиха датата 7 ноември 1948 г. за официален рожден ден на 2CV. В крайна сметка всичко се подреди така, че легендата отпразнува своя юбилей с нас, на тестовия ни полигон в Лар. Автомобилът е 2CV 6 от 1975 г., тоест се задвижва от нещо като своего рода „мини биг блок“ – 602-кубиков двигател, който моделът получи през 1970 г. и запази до самия край на своето производство. Отначало автомобилът разполага с 28, после с 27, 29 и накрая отново 28 к.с. В тестовия екземпляр работи дефорсираната версия на този агрегат, оборудвана с намаляващия вредните емисии карбуратор с низходящ поток от 2CV 4 (Solex 34 PICS 6 – на 99 процента от човечеството това не им говори нищо, но пък за останалия около един процент си е чудна тема за дълги следобедни дискусии край масата, нали така?). Отплеснахме се малко... Това, което остава в случая, са 24,5 к.с. и 37,2 Нм. Именно заради минималистичните стойности на тези показатели е важно да упоменем и цифрите след десетичната запетая.
Ако трябва да бъдем честни, със своята архаична техника този Citroën изглежда поостарял още през 70-те години. А по предоставения ни екземпляр личат някои подобрения и промени, които не отговарят напълно на оригинала. От друга страна – на кого му пука?! „Грозното пате“ винаги е предпочитало да бъде най-вече различно от останали и да прави нещата по свой си начин, вместо да бъде идеално.
Порталът към халето в тестовия ни център едва започва да се отваря, а „патето“ вече се шмугва нетърпеливо през тесния процеп. Паркираме 2CV до Jaguar I-Pace, който под неоновата светлина изглежда като истински Матерхорн до дребничкия Citroën. Двамата с Ото нагласяме кантара и установяваме, че 2CV тежи точно 597 килограма. С пълен резервоар. Това е маса, която I-Pace се налага да носи само с едно от предните си колела... А все пак „патето“ си е истинска кола, снабдена с всичко наистина важно. Ценовата листа включва общо десет точки от серийното оборудване, като кулминацията се достига при „тапицерия Jersey“ и „гумени подови постелки“. Ако махнете нещо от 2CV, той просто ще престане да бъде пълноценен автомобил. На носещата рама е монтирана проста тръбна конструкция (по замисъл и форма удивително напомняща палатка), върху която се закрепват външните елементи на каросерията. Предният и задният капак са по-скоро закачени, отколкото истински закрепени, а демонтажът им може да бъде осъществен за минути с обикновен комплект любителски инструменти.
Време е да свържем измервателната апаратура и да се залавяме за работа. Излизаме на тестовата отсечка и първото, което отчитаме, е че скоростомерът почти не показва отклонения – когато си толкова бавен, колкото е „патето“, няма нужда да лъжеш за скоростта, защото така и така никой няма да ти повярва. Стигаме до северния край на правата. Слънцето огрява трасето с дължина 2,4 километра. Ото отривисто вкарва първата (несинхронизирана) степен на трансмисията и потегля с пълен устрем. До превключването на втора предавка вече е изминало доста време, а докато стигнем до трета, почваме да се замисляме дали пистата е достатъчно дълга за амбициозното ни начинание. След известно време 2CV 6 вече се движи със завидната скорост от 70 километра в час, а подемът от вял почва да става почти нулев. При 90 км/ч вече ясно виждаме как краят на трасето наближава. Струва ми се, че след всеки километър в час, който успява някак си да развие, този Citroën сякаш се забавя, за да си поеме дъх – може би с надеждата да събере сили за евентуален следващ километър в час.
Насрещният вятър кара ламарините да треперят, което не е чудно предвид коефициента на обтекаемост от 0,508 в комбинация с фриволната сглобка. Най-сетне дисплеят на GPS апаратурата отчита 100 километра в час – постижение, постигнато с доста повече усилия, отколкото 300-те км/ч на AMG GT 63 S 4Matic+ Coupé с четири врати например. И веднага след това се налага Ото просто да спре, губейки спечелените с толкова мъка километри в час. Което, от друга страна, си е доста смислено решение: в крайна сметка никой не знае с положителност дали и кога 2CV отново ще може да вдигне 100 километра в час, за да измерим спирачния път. Още повече, че спирачките поставят въпроса дали въобще ще престанем да се движим, преди да напуснем пределите на пистата. Принос за авантюристичните усещания при спиране несъмнено имат и ужасно тесните гуми с широчина едва 125 мм.
Дивото зове
След като документирахме колко шумно е в пътническото купе, идва време за слалома. Почва да става малко страшничко. Индиректното кормилно управление проявява удивителен талант в съчетаването на нулева прецизност с пълно отсъствие на обратна връзка за контакта на предните колела с пътя, като в допълнение изисква и сериозна мускулна сила. 2CV започва да недозавива много рано, но преминава учудващо безпроблемно между конусите.
При изпитанието за симулиране на аварийна смяна на лентата „патето“ стана първият автомобил в историята на тестовете на auto motor und sport, който премина упражнението почти с максималната си скорост. За днес остава още само да измерим (огромния) диаметър на завиване, а през идния ден предстои да изминем нормираната отсечка за икономично шофиране. Със стойност от 4,9 л/100 км автомобилът на практика е по-икономичен от много съвременни малки модели, а ако пресметнем тази стойност на час, а не на километър, „патето“ се превръща в истински шампион. Не за друго, а защото с него всяка отсечка просто се изминава за повече време, отколкото с който и да било друг автомобил.
Което не означава, че с 2CV сте пречка за останалите участници в движението – на магистрала например можете спокойно да шофирате със скорост като на тировете. Стига те да са с активни ограничители на скоростта, разбира се. Колкото повече се сгъстява трафикът обаче, толкова по-малко значение има дефицитът на мощност.
Поемаме на север, после свиваме леко вдясно през долината, над която се извисява величествената осанка на планината Шварцвалд.
Първото изкачване 2CV успява да преодолее на трета предавка, но скоро идва време да върна на втора. Докато се катерим бавно, дори успявам да изпреваря един колоездач! Колко ли дълго всъщност пъплихме нагоре? Нямам представа, усещането беше като за един дълъг момент, по време на който в пейзажа се сменят завой след завой, а темпото сякаш е абсолютна константа. Отвън влиза ухание на иглолистна гора, шумят клони, чуруликат птички. Спирам на паркинга, разположен на най-високата точка на пътя. Тук, под следобедното слънце, 2CV изглежда някак извисен над всекидневната сивота. Гледката към долината е страхотна, но скоро слънцето ще се скрие и ще отстъпи място на нощта. Истината е, че дори този автомобил да беше по-бърз, светът нямаше да се върти по-бавно. 2CV успява да редуцира шофирането до радостта от самия факт, че можеш да се придвижваш. Ако човек успее да оцени по достойнство тази благодат, бързината престава да бъде от значение.
Текст: Себастиан Ренц
Снимки: Ханс-Дитер Зойферт