Сравнителен тест на елитни дизелови всъдеходи от средния клас.
Продължаваме пътешествието из света на SUV моделите Този път участват три изискани всъдехода, които дори в рамките на своите марки притесняват седаните и комбитата от средния клас, като „тройката”, S и V60 или XE и XF. И да, те са с дизелови мотори.
Значи, дизели, хм... Дали изобщо си заслужава да ги тестваме, когато бройките на новорегистрираните автомобили са в състояние на свободно падане? В случая с тези три SUV модела ще кажем „да” – понеже са сертифицирани според най-новия стандарт за отработили газове Euro 6d-Temp. Което означава непомрачавана радост от големия въртящ момент, поносимите сметки за гориво, а също и от лукса в сферата на сигурността и комфорта, който елитният среден клас предлага в последните години. Нека видим дали е наистина така.
Само сигурност и комфорт? Тук Х3 с малко крещящата окраска на M Sport оборудването (3300 евро) сигурно има какво да добави. И още на първите метри ни показва какво има предвид. Трилитровият шестцилиндров агрегат притежава тъмен и топъл тембър, не знае какво е вибрация и при необходимост проявява несдържана мощ, която просто игнорира стръмните наклони и доминира безапелационно сред впечатленията от шофирането. Независимо при какви обороти или на коя степен на превъзходно превключващия осемстепенен автоматик – щом водачът изрази желание за повече скорост, Х3 я осигурява, незабавно и с трогателна охота.
Както може да се очаква, ходовата част – в случая с тестовия автомобил оборудвана с адаптивни амортисьори за 600 евро – участва в спектакъла без никакви възражения. Кормилната уредба изпълнява робски всяка желана промяна на посоката и това доставя радост не само при бързо шофиране в завои, а навсякъде и винаги. Този автомобил разбира своя водач и с въодушевление играе неговата игра – ако трябва, дори в граничната зона на сцеплението, където тежащият почти два тона SUV модел не се клати и люшка насам-натам, а просто прави онова, което трябва да прави.
BMW демонстрира комфорт
Естествено, човек не дивее така всеки ден, но е добре да знае, че може да го прави, без от това да страда капацитетът за голямо ваканционно пътешествие на четирима души. Задните седалки са много добре оформени и също така подходящи за дълги преходи, както спортните седалки отпред; гъвкаво променящото се благодарение на трите самостоятелно сгъващи се сегмента на задната облегалка багажно пространство под серийно електрозадвижвания заден капак поглъща най-малко 550 литра, а в режим Comfort моделът на BMW демонстрира недостижим за никой друг в този тест плавен ход.
Водачът се чувства чудесно интегриран, гледа към уреди с ясна графика и само при някои затруднения отбелязва, че с оглед на изобилието от функции едно подсилващо освежаване на менюто би се отразило добре на системата iDrive. Иначе – слаби вътрешни шумове, нисък разход (благодарение на 620-те нютонметра доста често се движите с малко газ), висококачествена изработка, богат асортимент от системи за подпомагане на водача и за свързаност. Наистина ли нямаме критични забележки? Напротив – цената е висока, а прикачния товар (два тона) е сравнително недостатъчен.
Land Rover предпочита да го дава по-спокойно
В това отношение Discovery Sport е от друг калибър. На теглича му могат да бъдат закачени 2,5 тона и макар да е най-късият автомобил в теста, с помощта на трети ред седалки отзад може да бъда трансформиран в седемместен вариант.
Още по замисъл „Диско” е доста практичен, а в HSE версията е оборудван с феодална разточителност – и като специалитет на заведението, разбира се, с качества на всъдеход, резултат от различните режими на движение за всякакви видове терени и от дългия ход на окачването. Последното, за съжаление, не води до разнежващ комфорт на возене. Вместо това моделът на Land Rover тропа непохватно, преминавайки през дупки и напречни вдлъбнатини, сякаш там отдолу има твърди мостове. А управляемостта? Ами, средна работа.
На бързите смени на посоката автомобилът отговаря с коментар във вид на силно клатене, при което индиректната, малко лениво реагираща кормилна уредба дава ясен израз на схващането, че бързането винаги е нещо прекалено и освен това неуместно. Равномерното плуване над пътя е много повече по сърце на високия „Диско”, който на втория ред ви радва с изобилие от простор и предлага значително повече багажен обем от другите модели в теста.
Жалко само, че неговият двулитров четирицилиндров мотор звучи толкова грубо, а при тегленето и набирането на обороти му липсва мотивация. Отгоре на това деветстепенната автоматична трансмисия не полага много усилия да прикрие летаргията на мотора. Тя превключва доста несръчно на по-ниска предавка, често си позволява некрасиви тласъци и изглежда зле адаптирана. Освен това най-бавният автомобил изразходва най-много гориво – 9,2 л/100 км.
Иначе управлението на функциите, съсредоточено около малкия дисплей с карти като от детска книжка за оцветяване е загадъчно в много от частите си, серийно облечените с кожа седалки изглеждат по-комфортни, отколкото са. LED фарове не могат да се поръчат срещу никакви пари на този свят, асистентът за аварийно спиране понякога се задейства без нужда, а спирачният път е най-дълъгият в този тест. Специалните офроуд умения тук не помагат особено, понеже за повечето купувачи от решаващо значение е поведението на пътя.
Volvo залага на по-малки мотори
А там по-често може да бъде видян XC60, клиентите се редят на опашка за него. Това не е трудно да бъде разбрано – защото външният и вътрешният дизайн са привлекателни, обзавеждането е висококачествено и стилно, а мястото в кабината е нараснало осезаемо в сравнение с предшественика.
Същото обаче не важи за двигателя – отминали са времената на легендарните ревящи петцилиндрови агрегати; при Volvo горната граница е установена на четири цилиндъра и два литра работен обем. Независимо че за мнозина това е доказателство за прогресивно мислене, в толкова аристократично офоменото Volvo четирите цилиндъра звучат като някакво палиативно решение – особено при високи обороти, където се чува отчетливо бучене. При спокойно и равномерно движение обаче турбодизелът бръмчи тихо, сякаш говори на себе си, но дори и тогава предимството по отношение на разхода в сравнение с далеч по-мощния X3 е само 0,1 л и дори не заслужава споменаване.
Все пак Volvo оползотворява добре своята най-ниска мощност (235 к.с.) и общо взето, се усеща като задоволително моторизиран – дори при бързо шофиране по аутобан, където въздушното окачване на изпитвания автомобил (2270 евро) реагира по-плавно, отколкото на осеяните с кръпки второстепенни пътища. По тях XC60 се движи чевръсто, но предпочита да не бърза в завоите. Там и той е далеч от мотивираната прецизност на модела на BMW, който единствен в този тест заслужава званието „автомобил за водача”.
Фактът, че управлението на функциите от централния монитор изисква време за обучение, често е бил коментиран на нашите страници; същото се отнася и за богатия набор от подпомагащи системи, стигащ чак до частично автономно шофиране. В крайна сметка това не помага особено на неособено евтиното Volvo и победата в теста без проблеми заминава за Мюнхен.
Текст: Михаел Харнишфегер
Снимки: Ахим Хартман